Двамата с Тайсън се гмурнахме във вълните.
— Къде си? — извика Полифем. Сграбчи дървото и го метна във водата. То падна вдясно от нас.
Заповядах на течението да ни отнесе към кораба. Вече започвах да се надявам, че ще успеем да се измъкнем благополучно, когато Клариса извика от палубата:
— Браво, Джаксън! Така ти се падаше, циклоп!
Защо не млъкнеше?
— Гррр! — Полифем вдигна една скала и я хвърли по посока на гласа й. Скалата не стигна до кораба и при падането си едва не премаза мен и Тайсън.
— О, хвърляш като слабак! — продължи да го подиграва Клариса. — Така ти се пада, задето се опита да се ожениш за мен, циклоп!
Не се сдържах и се обадих:
— Клариса! Млъкни!
Твърде късно. Полифем метна нова канара и този път тя прелетя над главите ни и се стовари право върху „Отмъщението на кралица Ана“.
Едва ли имате представа колко бързо може да потъне един кораб. „Отмъщението на кралица Ана“ изскърца, изпъшка и се наклони на една страна.
Изругах и подканих морето да ни понесе по-бързо, но след миг мачтите вече бяха под водата.
— Гмурни се! — извиках на Тайсън. Над главите ни прелетя нов камък и ние се устремихме към дъното.
Приятелите ни напразно се мъчеха да се задържат на повърхността, потъващият кораб ги повличаше и придърпваше след себе си към дъното.
Клариса беше добра плувкиня, но дори и тя не можеше да се справи. Гроувър ожесточено риташе с копита. Анабет държеше здраво руното, което проблясваше във водата.
Заплувах към тях, макар да знаех, че едва ли щеше да ми стигне силата да ги извадя на повърхността. Наоколо се носеха отломъци от корпуса и се налагаше внимателно да ги заобикалям, тъй като властта ми над водата нямаше да ми помогне с нищо, ако някоя греда ме халосаше по главата.
„Трябва ни помощ“ — помислих си.
Да — обади се гласът на Тайсън в главата ми.
Озърнах се към него сепнат. И преди се беше случвало да долавям мислите на нереиди и други водни създания, но не ми беше хрумвало, че… И все пак Тайсън също беше син на Посейдон. Беше съвсем естествено, че можехме да общуваме мислено.
— Дъга! — извика Тайсън.
Кимнах, затворих очи, съсредоточих се и двамата заедно отправихме мощен призив:
— Дъга! Нуждаем се от теб!
В мрака под нас се появиха искрици — три коня с риби опашки се носеха към нас като делфини. Дъга и приятелите му ни погледнаха и като че ли се досетиха какво искахме от тях. Втурнаха се сред останките и след миг изскочиха обратно в облак мехурчета — Гроувър, Анабет и Клариса се държаха за шиите им.
Дъга, най-едрият, носеше Клариса. Приближи се към нас и позволи на Тайсън да го хване за гривата. Този, който помагаше на Анабет, дойде при мен.
Изскочихме на повърхността и започнахме да се отдалечаваме от острова на Полифем. Зад нас циклопът продължаваше да крещи победоносно:
— Успях! Най-сетне потопих Никой!
Надявах се никога да не разбереше, че греши.
Не след дълго островът се смали до точица и след това напълно изчезна.
— Успяхме — измърмори едва чуто Анабет. — Най-накрая…
Облегна глава на шията на морското конче и заспа.
Нямах представа колко далеч можеха да ни отнесат морските коне. Дори не знаех накъде са се насочили. Закрепих Анабет, за да не падне, покрих я със Златното руно, заради което бяхме минали през толкова премеждия, и мълчаливо отправих благодарствена молитва към боговете.
Което ме подсети за клетвата ми пред тях.
— Ти си гений! — прошепнах в ухото на Анабет.
След това отпуснах глава на руното и заспах.
Седемнайсета глава
Изненада на плажа в Маями
Пърси, събуди се!
Солена вода плисна лицето ми. Анабет ме разтърсваше за рамото.
В далечината слънцето залязваше зад някакъв град. Над брега минаваше широк път, ограден от двете страни с палми, проблясваха червени и сини неонови надписи, пристанището беше пълно с яхти и круизни кораби.
— Според мен сме в Маями — каза Анабет. — Но морските коне се държат странно.
Нашите приятели бяха забавили ход, цвилеха и се въртяха в кръг, душейки водата. Изглежда, нещо не им харесваше. Едното конче кихна. Досещах се какъв беше проблемът.
— Не искат да продължат — рекох. — Нататък има прекалено много хора. И водата е замърсена. Ще трябва сами да доплуваме до брега.