Извади една стрела от колчана и я завъртя, лъскавият наконечник засия на светлината на огъня.
— Божествен бронз, Пърси. Вечно оръжие. Но какво ще стане, ако го насочиш срещу човек?
— Нищо — отвърнах. — Ще мине през него, без да го засегне.
— Точно така — кимна Хирон. — Хората съществуват в по-различно измерение от безсмъртните. Дори не могат да бъдат наранени от нашите оръжия. Но ти, Пърси, си наполовина бог и наполовина човек. Живееш и в двата свята. Можеш да бъдеш наранен и от единия, и от другия, но също така можеш да повлияеш на събитията в тях. Това е причината, поради която героите са толкова важни. Чудовищата не умират. Те се възраждат от хаоса и кръвопролитията, които винаги напират под лъскавата повърхност на цивилизацията. И това е, което дава сили на Кронос. Те постоянно трябва да бъдат отблъсквани и разгромявани. Героите са въплъщение на тази борба. Вие се сражавате в битката, която всяко поколение от човечеството трябва да спечели, за да останете хора. Разбираш ли ме?
— Ами… не съм сигурен.
— Опитай се, Пърси. Защото дори и да не си героят от пророчеството, Кронос вярва, че може и да си. И след случилото се днес вече ще се убеди, че няма да успее да те привлече на своя страна. Това беше единствената причина, поради която досега не бе посегнал на живота ти. И сега, когато вече е сигурен, че не може да те използва, той ще се опита да те унищожи.
— Говориш така, все едно го познаваш.
Хирон облиза устни.
— Наистина го познавам.
Зяпнах го. Понякога забравях колко беше стар.
— Затова ли господин Д. те е обвинил за отравянето на елата? Затова ли каза, че на Олимп вече не ти вярват?
— Точно така.
— Но, Хирон… Как може изобщо да им мине през ума, че би предал лагера заради Кронос?
Кафявите му очи бяха пълни с хиляди години тъга.
— Спомни си на какво те учех, Пърси. Спомни си митологията. Каква е моята връзка с повелителя на титаните?
Замислих се, но в главата ми беше голяма каша. Дори и сега, когато митологията ми изглеждаше толкова истинска и беше толкова важна за живота ми, постоянно обърквах имената и събитията. Поклатих глава.
— Сигурно дължиш някаква услуга на Кронос? Пощадил ти е живота?
— Пърси — нежно рече Хирон, — титанът Кронос е моят баща.
Деветнайсета глава
Надбягването с колесници завършва с фурор
Пристигнахме в Лонг Айлънд непосредствено след Клариса, благодарение на бързия бяг на кентаврите. Аз бях на гърба на Хирон, но по пътя почти не разговаряхме. Знаех, че не му е било лесно да ми каже за Кронос. Не исках да го притискам с още въпроси. Познавах много странни родители, но злият титан, който искаше да разруши Западната цивилизация, определено не беше баща, когото с радост бихте завели на родителска среща в училище, нали?
Кентаврите горяха от нетърпение да се запознаят с Дионис. Бяха чули, че организирал щури купони, но той ги разочарова. Когато целият лагер се събра на върха на хълма, Богът на виното не беше в настроение за празнуване.
Лагерът беше преживял две тежки седмици. Работилницата беше изгоряла до основи след едно нападение на Draco Aionius (доколкото разбрах, това беше латинското название на „огромно влечуго, бълващо огън“). Стаите на голямата къща бяха претъпкани с ранени. Децата на Аполон, които бяха най-добрите лечители, не бяха мигвали. Всички изглеждаха уморени и изтощени, но въпреки това дойдоха край дървото на Талия.
В мига, в който Клариса метна руното върху най-долния клон, луната като че ли засия по-ярко и светлината й от сива стана сребриста. Прохладен ветрец зашумоля в листата и разлюля тревата в долината. Все едно изведнъж картината се нагласи на фокус — светулките в гората заблещукаха по-силно, разнесе се аромат от ягодовите поля, усили се плисъкът на вълните на брега.
Пожълтелите иглички на елхата започнаха да възвръщат зеления си цвят.
Разнесоха се ръкопляскания и викове. Бавно, но сигурно, магията на руното проникваше в дървото, вдъхваше му сила и прогонваше отровата.
Хирон заповяда да се постави денонощна стража на билото, докато се намери подходящо чудовище за охрана на руното. Заяви, че веднага ще публикува обява в безплатния вестник на Олимп.
Приятелите на Клариса я вдигнаха на раменете си и я отнесоха до амфитеатъра, където я увенчаха с лавров венец и след това празненството продължи край лагерния огън.