Никой не обърна внимание на мен и Анабет. Все едно изобщо не бяхме заминавали. Вероятно това беше най-голямата благодарност, която можехме да получим, тъй като ако признаеха, че сме се измъкнали без разрешение от лагера, щеше да се наложи да ни изключат. А и аз наистина не исках повече внимание. Радвах се, че поне веднъж бях сред масовката.
Вечерта, докато печахме локум на огъня и слушахме братята Стол да разказват страшна история за някакъв зъл крал, изяден жив от чудовищни кифлички, Клариса ме сръга в гърба и прошепна:
— Джаксън, не си мисли, че само защото си бил готин веднъж Арес ти е простил. Все още чакам подходящата възможност да ти видя сметката.
Усмихнах се.
— Какво? — попита подозрително тя.
— Нищо — отвърнах. — Радвам се, че отново съм си у дома.
На другата сутрин, след като кентаврите си заминаха за Флорида, Хирон изненадващо обяви, че надбягванията с колесници си остават в програмата. Всички смятаха, че след изчезването на Тантал с тях е свършено, но сега, когато Хирон отново беше тук и лагерът беше в безопасност, запазването на традицията като че ли беше правилното решение.
След злополучния ни първи опит, Тайсън не гореше от желание да се качи отново в колесница и с радост отстъпи мястото си на Анабет. Аз щях да бъда кочияшът, Анабет щеше да ни отбранява, а Тайсън щеше да играе ролята на технически помощник. Докато аз тренирах конете, Тайсън поправи колесницата на Атина и добави нови хитроумни приспособления.
Следващите два дни се упражнявахме като луди. С Анабет се споразумяхме как, ако спечелим, ще разделим поравно между двете хижи наградата от едномесечното освобождаване от задължения. Тъй като децата на Атина бяха повече, лъвският пай щеше да отиде за тях, но за мен това не беше проблем. Мен наградата не ме интересуваше. Просто исках да спечеля.
Вечерта преди състезанието стоях до късно в конюшнята. Разговарях с конете, давах им последните си наставления, когато изведнъж зад мен се чу глас:
— Хубави животни са конете. Ще ми се аз да се бях сетил първи за тях.
На вратата на конюшнята стоеше мъж на средна възраст с униформата на пощальон. Слаб, с къдрава черна коса, бяла шапка и преметната през рамо чанта за писма.
— Хермес? — обадих се неуверено аз.
— Здрасти, Пърси. Толкова ли ти е трудно да ме познаеш в този ми вид?
— Ами… — Не бях сигурен дали трябва да коленича, или пък да си купя марки от него. Изведнъж се сетих защо беше дошъл. — Чуйте ме, господарю Хермес, за Люк…
Богът вдигна вежди.
— Видяхме се с него — продължих аз, — но…
— И успя ли да го вразумиш малко?
— Ами, всъщност двамата опитахме да се избием в смъртоносен двубой.
— Разбирам. Заложил си на дипломатичния подход.
— Съжалявам. Вие ни дадохте страхотни дарове и… Знам, че искахте Люк да се върне, но… Той е станал лош. Наистина лош. Каза, че вие сте го били изоставили.
Очаквах, че Хермес ще избухне. Предполагах, че ще ме превърне в хамстер или нещо подобно, а аз определено не желаех отново да бъда гризач.
Но вместо това той само въздъхна.
— А ти някога имал ли си чувството, че баща ти те е изоставил, Пърси?
О, богове!
Идеше ми да му отговоря: „Само по няколкостотин пъти на ден!“. За последно бях говорил с Посейдон миналото лято. Нито веднъж не бях стъпвал в подводния му дворец. А и историята с Тайсън — без никакво предупреждение, без обяснения. Просто хоп, имаш си брат. А подобна новина си струва поне едно обаждане по телефона, нали?
Колкото повече мислех за това, толкова повече се ядосвах. Дадох си сметка, че всъщност исках признание за извършените от мен геройства, но не от останалите лагерници. Исках баща ми да каже нещо. Да ми обърне внимание.
Хермес пооправи чантата си на рамото.
— Пърси, да си бог изобщо не е лесно. Често се налага да действаш заобиколно, особено по отношение на собствените си деца. Ако се намесваш всеки път, когато те се изправят пред някое предизвикателство… това би създало повече проблеми и повече недоволство. Но ако се замислиш, ще видиш, че Посейдон през цялото време е бдял над теб. Все пак е отговорил на всичките ти молитви досега, нали? Надявам се някой ден Люк да го разбере. Може опитът ти да е бил неуспешен, но поне си напомнил на Люк кой е. Говорил си с него.
— Опитах се да го убия.
Хермес сви рамене.
— Роднинските отношения винаги са сложни. А при боговете те са още по-сложни. Понякога най-доброто, което можем да направим, е да не забравяме, че сме роднини, за добро или за лошо… И да се опитаме да сдържаме до минимум осакатяванията и убийствата.