Тайсън беше изработил и две копия с по три копчета накрая. При натискането на първото копче копието изстрелваше остра тел, която се заплиташе в колелата на чуждата колесница и ги раздробяваше. Второто копче задействаше изскачането на затъпен (но въпреки това доста болезнен при съприкосновение) бронзов наконечник за събаряне на противниковия кочияш. Третото копче изваждаше кука, с която да се закачиш за другата колесница или да я отблъснеш.
В общи линии бяхме добре подготвени за състезанието, но Тайсън ме предупреди да внимавам. Състезателите от другите отбори криели какви ли не мръсни номера в гънките на хитоните си.
— Вземи — рече той и ми подаде ръчен часовник. Изглеждаше съвсем обикновен — с бялосребрист циферблат и черна кожена каишка, — но веднага познах, че именно него беше майсторил цяло лято.
По принцип не обичах да нося часовници. Какво значение имаше колко е часът? Но не можех да откажа на Тайсън.
— Благодаря. — Сложих си го и с изненада установих колко лек и удобен беше. Почти не го усещах на ръката си.
— Не успях да го довърша навреме за пътуването — измърмори Тайсън. — Съжалявам.
— Споко, и без това не ми е трябвал.
— Ако стане нещо — добави той, — натисни копчето.
— А, добре. — Не ми беше ясно как точното време може да ми помогне в състезанието, но загрижеността на Тайсън ме трогна. Обещах му, че няма да забравя часовника. — А, Тайсън…
Той ме погледна.
— Исках… — Не знаех как да му се извиня, задето преди се бях срамувал от него и бях обяснявал на всеослушание, че не ми е истински брат. Не беше лесно да намеря точните думи.
— Знам какво искаш да ми кажеш — измърмори засрамено Тайсън. — Че Посейдон наистина се е грижел за мен.
— Ами…
— Изпрати те, за да ми помогнеш. А аз точно това го бях помолил.
Премигах смаяно.
— Помолил си Посейдон… за мен?
— За приятел — отвърна Тайсън и нервно замачка ризата си. — Младите циклопи растат на улицата и сами трябва да се грижат за себе си. Борят се да оцеляват.
— Но това е толкова жестоко!
Той поклати глава.
— Благодарение на това ценим радостите, учим се да не бъдем алчни, подли и горделиви като Полифем. Но мен ме беше страх. Постоянно ме преследваха чудовища и понякога успяваха да ме докопат…
— От тях ли са белезите на гърба?
От окото му капна сълза.
— От Сфинкса на Седемдесет и втора улица. Помолих се на татко да ми помогне. И тогава хората от „Мери уедър“ ме намериха. Така се запознах с теб. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало в целия ми живот. Съжалявам, задето казах, че Посейдон е лош. Той ми изпрати брат.
Взирах се в часовника, който Тайсън беше направил за мен.
— Пърси! — извика Анабет. — Време е!
Хирон беше на старта и се канеше да даде сигнала с раковината.
— Тайсън…
— Върви — рече той. — Ще спечелиш!
— Добре, здравеняко. Ще победим заради теб! — Качих се в колесницата и заех мястото си. И в същия миг Хирон изсвири сигнала за началото на състезанието.
Конете знаеха какво се искаше от тях. Изстреляхме се с такава скорост, че ако не държах кожените юзди, щях да се изтъркалям в прахта на пистата. Анабет стискаше здраво преградата. Колелата се плъзгаха плавно. На първия завой бяхме с цяла дължина преди Клариса, която се мъчеше да отбие атаката на братята Стол от отбора на Хермес.
— Успяхме! — извиках аз, но прибързах.
— Идват! — изкрещя Анабет. Натисна третото копче на копието, куката изскочи и отклони хвърлената към нас мрежа с оловни тежести, която целеше да ни омотае. Отборът на Аполон ни атакуваше отстрани. Боецът от колесницата на Аполон метна копие в дясното ни колело. Копието се счупи, но заедно с него и няколко от спиците ни. Колесницата се наклони на една страна. За миг се изплаших, че колелото ще изхвръкне от оста, но то някак си се задържа.
Подканих конете да ускорят. Отборът на Аполон вече се беше изравнил с нас. Догонваше ни и този на Хефест. Колесниците на Арес и на Хермес бяха по-назад, движеха се едни до други и Клариса се мъчеше да отблъсне с меча си атаките на въоръжения с копие Конър Стол.
Ако още нещо ни уцелеше по колелото, щяхме да се разпаднем.
— Свършено е с вас! — извика кочияшът на Аполон. Той беше за първа година в лагера. Не помнех името му, но беше доста самоуверен младеж.
— Друг път! — отвърна Анабет.