— Снощи сънувах татко. Иска да отида при него.
За миг се зачудих дали не се шегуваше, но пък Тайсън нямаше чувство за хумор.
— Посейдон ти се е явил насън?
Той кимна.
— Предложи ми да отида на дъното на морето до края на лятото. Да се науча да работя в пещите на циклопите. Някакво чера… чирако…
— Чиракуване?
— Да.
Замълчах. Признавам си, че изпитвах лека завист. Посейдон никога не ме беше канил при себе си. Нима Тайсън наистина щеше да замине? Просто ей така?
— И кога тръгваш? — попитах.
— Сега.
— Как така сега? Веднага ли?
— Веднага.
Взрях се във вълните. Водата блещукаше обагрена в червено от залеза.
— Радвам се за теб, здравеняко — смотолевих. — Честна дума.
— Трудно ми е да напусна новия си брат — рече той с разтреперан глас. — Но искам да майсторя. Оръжия за лагера. Ще ни трябват.
За съжаление беше прав. Руното далеч не беше решило всички проблеми. Люк все още продължаваше да събира армия на борда на „Принцеса Андромеда“. Мощта на затворения в златния саркофаг Кронос крепнеше. Все някога щеше да се наложи да се изправим срещу тях.
— Ще направиш най-добрите оръжия на света — рекох. Вдигнах гордо часовника си. — И те ще бъдат винаги точни.
Тайсън заподсмърча.
— Братята трябва да си помагат.
— Ти си истински брат — отвърнах. — В това няма никакво съмнение.
Потупа ме по гърба толкова силно, че едва не ме събори. След това избърса сълзите си и стана.
— Използвай добре щита.
— Ще се постарая, здравеняко.
— Някой ден ще ти спаси живота.
Каза го толкова спокойно, че се зачудих дали голямото му циклопско око не виждаше и в бъдещето.
Изтича към прибоя и подсвирна. От вълните изскочи водното конче Дъга и двамата се спуснаха в царството на Посейдон.
Сведох поглед към часовника. Натиснах копчето и той се превърна в щит. Върху бронзовата повърхност в древногръцки стил бяха гравирани сцени от нашите приключения това лято. Анабет промушваше с ножа си лестригона, аз се сражавах с бронзовите бикове на билото на хълма над лагера, Тайсън с Дъга се носеше към „Принцеса Андромеда“, „Бирмингам“ обстрелваше с оръдията си Харибда. Прокарах пръст по изображението на Тайсън в двубой с хидрата, вдигнал в едната си ръка кутия с понички.
Беше ми мъчно. Знаех, че Тайсън ще си прекара страхотно на дъното на океана. Но той щеше да ми липсва — любовта му към конете, умението му да поправя колесници и да майстори неща от метал, както и да връзва враговете си на възел. Щеше да ми липсва дори гръмотевичното хъркане от съседното легло.
— Хей, Пърси!
Обърнах се.
Анабет и Гроувър стояха на върха на дюната. Сигурно в очите ми бяха паднали песъчинки, тъй като сълзяха.
— Тайсън… — подех. — Трябваше да…
— Знаем — обади се нежно Анабет. — Хирон ни каза.
— Пещите на циклопите… — Гроувър потрепери. — Чувал съм, че там храната е ужасна! Изобщо няма енчилада!
Анабет протегна ръка.
— Да вървим, водорасляк. Време е за вечеря.
Отправихме се към столовата. Отново бяхме само тримата, също както едно време.
През нощта изви буря, но заобиколи лагера, както обикновено. На хоризонта просветваха светкавици, вълни се разбиваха в брега, но в нашата долина не капна нито капка дъжд. Отново бяхме под закрила, благодарение на руното, което беше възстановило магическите граници.
Въпреки това сънищата ми бяха неспокойни. Кронос ме предизвиква от дълбините на Тартар: „Слепият Полифем си седи в пещерата и празнува великата си победа. И ти ли се самозалъгваш като него, младежо?“ Студеният смях на старият титан изпълни мрака.
След това сънят ми се промени. Последвах Тайсън към дъното на океана в двореца на Посейдон, В голяма зала, обляна от синкава светлина и покрит с перли под, на трон от корали седеше баща ми, облечен в обикновени къси панталони и избеляла от слънцето тениска. Вгледах се в загорялото му обветрено лица и зелените му очи, а той ми каза само: „Приготви се“.
Сепнах се.
На вратата се хлопаше. Гроувър влетя вътре, без да изчака разрешение.
— Пърси, Анабет… горе на хълма…
Изражението му ясно показваше, че е станала някаква беда. Анабет беше дежурна тази нощ да пази руното. Ако й се беше случило нещо…