Отметнах завивките, кръвта се беше вледенила във вените ми. Набързо облякох първите попаднали ми дрехи, докато останалият без дъх от бързане Гроувър пелтечеше и заекваше:
— И тя лежи там… просто си лежи там…
Изтичах навън и хукнах през двора, последван от Гроувър. Вече се зазоряваше, но като че ли целият лагер беше на крак. Новината се беше разпространила. Нещо важно се беше случило. Към хълма се точеше цяла върволица от сатири, нимфи и герои в странна смесица от брони и пижами.
Чух тропот на подкови. Хирон се спря до нас и мрачно попита:
— Вярно ли е?
Гроувър само кимна унесено.
Понечих да попитам какво точно е станало, но Хирон ме грабна за ръката и с лекота ме вдигна на гърба си. Двамата се понесохме към билото, където вече се беше събрала тълпа.
Очаквах, че руното ще е изчезнало, но то си беше на мястото и искреше на първите лъчи на зората. Бурята беше отминала и небето беше кървавочервено.
— Проклет да е повелителят на титаните! — измърмори Хирон. — Пак ни изигра и си осигури нова възможност да контролира предсказанието.
— Как така? — попитах.
— Руното надмина очакванията ни — отвърна той.
Продължихме напред, всички ни правеха път. Под дървото лежеше в безсъзнание момиче. Друго момиче в броня беше коленичило до него.
Кръвта забушува в главата ми. Мислите ми препускаха хаотично. Дали Анабет не беше нападната? Но защо руното беше все още тук?
Елата си изглеждаше съвсем наред и от нея се долавяше силата на Златното руно.
— Излекува дървото — дрезгаво рече Хирон. — Но не само отровата прогони от него.
Едва сега осъзнах, че не Анабет лежеше на земята. Тя беше коленичила до момичето в безсъзнание. Щом ни видя, Анабет изтича до нас.
— Тя просто… появи се изведнъж…
От очите й капеха сълзи, но аз все още нищо не разбирах. Всичко изглеждаше толкова странно, че не можех да схвана какво ставаше. Скочих от гърба на Хирон и изтичах до лежащото момиче.
— Почакай, Пърси! — извика кентавърът.
Коленичих. Девойката беше с къса черна коса и лунички по носа. Тялото й беше стегнато и мускулесто, носеше пънкарски дрехи — черна тениска, черни джинси и кожено яке със значки на групи, за които дори не бях чувал.
Не беше от лагера. Не я бях виждал тук, но въпреки това ми беше позната отнякъде…
— Истина е — измърмори Хирон, все още задъхан от изкачването по хълма. — Не мога да повярвам…
Допрях длан до челото й. Кожата беше студена, но пръстите ми пареха като обгорени.
— Трябва да й дадем нектар и амброзия — рекох. Определено беше дъщеря на бог, нищо, че не беше от лагера. Само едно бегло докосване бе достатъчно, за да се уверя в това. Не разбирах обаче защо всички се държат толкова странно.
Подпъхнах ръка под раменете й и я повдигнах, така че да седне и да се облегне на мен.
— Хайде! — извиках. — Какво ви става? Трябва да я занесем в голямата къща.
Никой не помръдна. Дори и Хирон. Всички гледаха замаяно.
В този миг момичето треперливо си пое дъх. Закашля се и отвори очи.
Зениците й бяха стряскащо сини — електриковосини.
Вгледа се в мен изненадано.
— Кой…
— Аз съм Пърси — рекох. — Спокойно, в безопасност си.
— Сънувах най-странното…
— Успокой се.
— Мислех, че умирам.
— Не — уверих я, — добре си. Как се казваш?
И в този миг ми просветна. Още преди да ми отговори.
Сините й очи се впиха в моите и изведнъж разбрах каква е била целта на намирането на Златното руно, на отравянето на дървото и на всичко останало. Кронос го беше направил, за да вкара нова фигура в играта — „нова възможност да контролира предсказанието“.
Дори Хирон, Анабет и Гроувър, които би трябвало да се радват най-много от всички, бяха твърде смаяни и потиснати от мисълта какво можеше да означава това. А аз държах в обятията си девойката, която щеше да се превърне или в най-добрия ми приятел, или в най-злия ми враг.
— Аз съм Талия — рече тя. — Дъщеря на Зевс.
Благодарности
Хиляди благодарности на моите малки първи читатели Джефри Коул и Травис Стол, задето прегледаха ръкописа и ми дадоха чудесни нови идеи; на Егбърт Бейкър от университета Йейл за помощта за Древна Гърция; на Нанси Галт за удачните й илюстрации; на редактора Дженифър Бесър за упоритостта и съветите й; на учениците от многото посетени от мен училища за ентусиазираната им подкрепа; и разбира се — на Беки, Хейли и Патрик Риърдън, без които пътуванията ми до лагера нямаше да са възможни.