— Да — кимна отново Тайсън, все едно му говорех общоизвестни истини.
— Амиии, аз и Анабет сме деца на богове — рекох. — И сега се обучаваме да станем герои. Когато чудовищата ни открият, ни нападат. Великаните в салона бяха чудовища.
— Да.
Взрях се в него. Не изглеждаше нито изненадан, нито объркан, а това изненадваше и объркваше мен.
— Значи ми вярваш?
Тайсън отново кимна.
— И ти си… син на бога на моретата?
— Да — признах. — Баща ми е Посейдон.
Той се намръщи. Сега вече изглеждаше объркан.
— Но в такъв случай…
Чу се сирена. Край нас профуча полицейска кола.
— Нямаме време за обяснения — намеси се Анабет. — Ще говорим в таксито.
— Искаш да вземем такси до лагера? — изненадах се аз. — Знаеш ли колко пари…
— Довери ми се.
Поколебах се.
— А Тайсън?
Представих си какво щеше да стане, ако го вземех с мен в лагера. След като си умираше от страх на обикновено игрище с обикновени побойници, как ли щеше да се чувства в един тренировъчен лагер за деца на боговете? От друга страна, ченгетата сигурно вече го бяха обявили за издирване.
— Не можем да го оставим тук — реших. — Трябва да му помогнем.
— Аха — измърмори мрачно Анабет. — Длъжни сме да го вземем с нас. Хайде, да вървим.
Не ми хареса как прозвучаха думите й — все едно Тайсън беше заразноболен, когото трябва да закараме в болницата, но я последвах. Тримата се запромъквахме по страничните улички в квартала, а зад гърба ни се издигаше огромният димен стълб на горящото училище.
— Спрете — заповяда Анабет, щом стигнахме до ъгъла на „Томас“ и „Тримбъл“. Отвори раницата и зарови в нея, като си мърмореше: — Дано да е останала поне една…
В първия момент не си бях дал сметка колко зле изглеждаше. Имаше рана на брадичката. От косата й стърчаха листа и треви, сякаш беше спала няколко нощи на открито. Джинсите й бяха съдрани все едно от нокти.
— Какво търсиш? — попитах.
Чуваше се вой на сирени. Не след дълго полицаите щяха да тръгнат по петите на малолетните подпалвачи. Мат Слоун сигурно вече беше дал показания. И вероятно беше извъртял цялата история така, че двамата с Тайсън да излезем виновни.
— Ето я! Слава на боговете! — Анабет измъкна златна драхма — една от монетите, които използваха на Олимп. От едната страна имаше изображение на Зевс, а от другата — на „Емпайър Стейт Билдинг“.
— Никой шофьор на такси в Ню Йорк няма да приеме драхма — обадих се аз.
— Стети! — извика тя на старогръцки. — О харма диаболес!
Както винаги, щом заговореше на езика на Олимп, някак си веднага започвах да разбирам. Думите означаваха: „Спри, колесница на прокълнатите!“.
Каквото и да беше намислила, едва ли щеше да ми хареса.
Анабет хвърли монетата на улицата, но вместо да звънне на асфалта, тя потъна в него и изчезна.
Първоначално не се случи нищо.
В следващия миг обаче асфалтът потъмня. Един правоъгълник с големината на място за паркиране като че ли се разтопи и отвътре забълбука червена като кръв течност. След това от нея изскочи кола.
Наистина беше такси, но не приличаше на обикновените нюйоркски таксита, тъй като не беше жълто, а сиво, сякаш обвито в пушек. Все едно беше направено от дим и човек можеше спокойно да мине през него. На вратата имаше надпис, който заради дислексията ми изглеждаше като „Стрите Гайри“.
Прозорецът към нас се отвори и се показа лицето на възрастна жена. Посивял бретон падаше върху челото и скриваше очите й и тя изговаряше думите по странен накъсан начин, все едно току-що си беше изпила успокоителните.
— Кой ще пътува? Закъде?
— Трима за лагера — отвърна Анабет. Отвори задната врата и най-спокойно ми даде знак да вляза.
— Ах! — изпищя старицата и насочи костеливия си пръст към Тайсън. — Такива като него не возим!
Какво й ставаше? Да не би днес да беше световният ден за заяждане с едри момчета?
— Ще платим двойно — обеща Анабет. — Още три драхми, след като стигнем.
— Става! — изврещя бабата.
Неохотно се пъхнах отзад. Тайсън се настани в средата, Анабет се качи последна.
Вътре също всичко беше сиво като в облак пушек, но изглеждаше достатъчно здраво. Седалката беше на буци и с изпокъсана тапицерия — като в повечето таксита. Между нас и бабата на волана нямаше преграда. Едва сега забелязах, че всъщност отпред се бяха натъпкали цели три старици с мазни бретони над очите, костеливи ръце и черни безформени рокли.