Стори ни се, че животното извива гърба си нагоре към слънцето. Не забелязахме вълнообразно движение — когато гърбиците потъваха, не се показваха други между тях. Имаше седем гърбици, а главата бе осмата… Една от друга отделните части бяха на разстояния почти колкото дължините им; главата бе по-малка и по-сплесната от останалите дялове, а носът се виждаше съвсем леко над водата; все пак нито през този, нито през следващия ден успяхме да видим цялата глава или поне очите над водата. Бе невъзможно да измерим съвсем точно дължината, но като приехме, че разстоянието между средите на две съседни гърбици е 1,8 метра — не можеше да бъде по-малко — дължината на видимата част, включително и потопените междини посред гърбиците, бе навярно 13,5 метра. Ние наблюдавахме животното, когато то започна да се приближава бързо към нас, разплисквайки мощно водата. Почти цялото тяло се скри под повърхността; напредваше сякаш само главата всред облак от ситни капчици, изхвърлен наглед от бързото движение (без да разберем точно по какъв начин), а не от дихателен отвор. Ф. се изплаши и се скри в кабината, викайки, че съществото ще се нахвърли върху нас. Когато приближи на стотина метра, то потъна и се отклони към Скай: движеше се непосредствено под повърхността на водата и ние можахме да проследим повече от миля курса му по вълните, които вдигаше по спокойното море. След това продължи да се показва от време на време, отдалечавайки се бързо…, като само главата и малка част от тялото му се подаваха над повърхността; през този ден не успяхме да го видим толкова близко и така добре, както първия път. По едно време Ф., К. и Б. видяха едновременно някакъв плавник да щръква на известно разстояние от главата, но в този миг никой от нас, мъжете, не наблюдаваше. На следващия ден попаднахме отново в безветрие в северната част на канала Лох Хоурн, където широчината е около три мили; денят бе топъл и слънчев като предния. Следобед напредвахме бавно и ето: в южна посока отново се появи същото животно, само че по-надалеч, отколкото вчера. Този път то се появи три-четири пъти и изглеждаше значително по-голямо; дължината му, доколкото успяхме да пресметнем, бе поне осемнайсет метра. Не след дълго то се понесе бързо, очевидно нагоре по Лох Хоурн, пак показвайки само малка част от тялото си. Късно следобед, когато ние все още бяхме в плен на безветрието в устието на Лох Хоурн и бяхме стигнали с гребане почти до остров Сандейг, то премина бързо на около сто и трийсет метра южно от нас, връщайки се от Лох Хоурн. Движеше се с голяма скорост, а в спокойното море се виждаше само черната му глава, следвана от дълга ивица разлюляна вода.
По-късно очевидците от лодката разказали на свой ред за случката и всички били на едно мнение и по най-малките подробности. На 22 и 23 август животното било забелязано в Лох Хоурн от лорд Макдонълд и гостите му от борда на неговата яхта с парен двигател.
На 8 юли 1875 година капитан Древар и екипажът на тримачтовия ветроход „Полийн“ наблюдавали на около двайсет мили от нос Сан Роке титанична битка между един кашалот и някакво животно, което взели за огромен морски змей. Капитан Древар записал в корабния дневник съобщението, което по-късно било публикувано.
Времето беше хубаво и ясно, с умерен вятър и сравнително спокойно море. Видяхме някакви черни петна по водата и белезникав стълб, издигащ се на около девет метра над тях. В началото помислих, че това са големи разбиващи се вълни, тъй като там морето внезапно се надигаше; взех стълба за островърха скала, блеснала срещу слънцето. Но след малко стълбът се стовари с плясък, след което се издигна друг, подобен на него. Това се повтори няколко пъти и през силния далекоглед аз забелязах гигантски морски змей, увит два пъти около голям кашалот. Двата дяла — към главата и към опашката — дълги по около девет метра всеки, действуваха подобно на лостове, като се огъваха около жертвата с голяма бързина. Всеки две минути те изчезваха от погледа, за да се появят отново на повърхността от неистовите напъни на кита и на двама негови събратя, застанали наблизо, морето наоколо вреше като в казан; долавяше се отчетливо висок, макар и неясен шум. Странната случка продължи около петнайсет минути. На края задната половина на кита се издигна право нагоре във въздуха, разлюля се напред и назад и разцепи водата в последно предсмъртно усилие, след което тялото му изчезна напълно, завлечено с главата надолу, където змеят го е погълнал, без да бърза: навярно това чудовище на чудовищата е прекарало няколко месеца в кома, преди да може да смеле огромната хапка… Мисля, че змеят бе дълъг около 48–50 метра, а обиколката на тялото му стигаше до 2,5 метра. Цветът му напомняше окраската на голяма морска змиорка; главата с непрекъснато раззината уста сякаш бе най-широката част от тялото.