Антоон Корнелис Аудманс е роден в Батавия на 12 ноември 1858 година в семейство със стари академични традиции. Още от дете той проявил интерес към естествената история и на двайсет години започва да учи биология в университета в Утрехт. През 1885 година се появила докторската му дисертация върху немертините (низши плоски червеи, у които за пръв път в животинския свят се появява кръвоносна система. — Б. пр.), но няколко години преди това той публикува в „Албум пьо Натур“ статия за морските змейове и вероятния им произход.
По това време той не познавал добре въпроса, тъй като бил чел съвсем малко описания на очевидци и подобно на повечето хора вярвал, че съществува само един вид морски змейове. Той не възприел идеята за влечугоподобните морски змейове, макар че негово преподобие Дж.Г. Ууд бил вече предложил теорията за произхода на морските змейове от Zeuglodon или от изчезнал вид древни китове (Archaeoceti).
По това време някои учени мислели, че китовете трябва да се класифицират заедно с перконогите — група, състояща се от тюлените, морските лъвове и моржове — като видът Zeuglodon бил представян за преходна група и дори за общ предшественик. Аудманс се присъединил към това схващане и дори отишъл по-далече, като поставил без никакво съмнение споменатия вид древни китове между перконогите. Той предложил за предшественик на тази сборна група едно първично перконого животно с дълга опашка, което се отделило и само образувало групата, станала по-късно известна като „морски змейове“.
Днес ние знаем, че обединяването на китообразните и перконогите в една група е неправилно и че видът (Zeuglodon) е чист кит. Но идеята, че едни видове морски змеиове могат да се отнесат към перконогите, а други — към Zeuglodon, и въобще — към древните китове, остава все още в сила.
Аудманс се заел упорито със своята работа и в резултат на това стигнал до идеята за същество, подобно на огромен дълговрат тюлен. Той предложил да се запази името Megophias (голяма змия), дадено на морското чудовище от водите на Нова Англия от естественика Рафинеск, който го сметнал за влечуго.
Теорията на Аудманс представлява голяма крачка напред, но тя има и много недостатъци, най-големият от които е неговата увереност в съществуването на един-единствен вид морски змейове. По всяка вероятност има повече видове, един от които почти сигурно представлява влечуго, подобно на гигантски крокодил, а друг — същество, което напомня гигантска змиорка. Аудманс отстоявал твърде догматични позиции в своите становища, а това опорочило неговия подход към въпроса. Той отхвърлил множество факти, които не съвпадали с неговия възглед, и приел немалко други — в тон с него. Въпреки всичко неговата книга, критикувана и нападана безпощадно от някои, разтърсила научния свят и допринесла много за каузата в защита на морските змейове.
Шейсет и петгодишният Аудманс се оттеглил от активна дейност през 1923 година и се посветил на своята обширна монография за някои видове кърлежи, които също го занимавали през целия му живот. Той продължил да попълва своя архив за морските змейове и написал няколко статии и научни съчинения за чудовището от Лох Нес, станало известно през 30-те години на нашия век. Аудманс починал на осемдесет и пет годишна възраст през 1943 година, оставяйки след себе си значителен брой безценни материали за произхода на морските змейове.
През 1893 година параходът „Умфули“ срещнал морски змей недалеч от бреговете на Мавритания. Капитан Крингъл е отбелязал следното:
Когато го видяхме за пръв път, то се намираше според мен на близо 360 метра от нас. Пореше водата с голяма скорост и я отхвърляше с гърдите си така, както кораб отхвърля водата с носа си. Три пъти аз можах да видя цели 4,5 метра от главата и шията му… Виждаше се и тялото. Мястото, откъдето се отделяше вратът, бе много по-широко от самия врат, поради което аз не мога да нарека това животно „змия“. Щях да изпитвам някакви колебания за външния му вид в случай, че времето бе ветровито или мъгливо, но тъй като морето бе съвсем гладко, аз не се съмнявам ни най-малко, че това беше морско чудовище… Каквото и да бе, ние го наблюдавахме повече от час и всъщност го загубихме от погледите си едва когато падна мрак.
Горкият капитан станал обект на толкова подигравки, че по-късно писал:
Присмиваха ми се толкова много, че бих желал да го бе срещнал някой друг, а не аз. Казваха ми, че съм видял стадо делфини, остров от водорасли и какво ли още не. Да, но ако остров от водорасли може да плува със скорост от петнайсет възла или наредени един зад друг делфини са в състояние да стърчат на 4,5 метра над водата, аз съм готов да отстъпя и да призная, че съм се излъгал. Това обаче е невъзможно.