XIX век продължавал своя ход, а в същото време се струпвали и доказателства в полза на гигантския калмар, от която се заинтересувал датчанинът Йохан Япетус Стеенструп. След като събрал достатъчно доказателства, той прочел през 1847 година научно съобщение за това животно пред Дружеството на скандинавските естествоизпитатели, макар че разказите за калмари, чиято дължина надхвърля 3 метра, били още приемани с недоверие. Най-сетне въпросът бил разрешен през 70-те години, когато голям брой огромни калмари били изхвърлени на бреговете на Нюфаундлънд. Най-дългият от тях бил намерен около Тимбъл Тикъл на 2 ноември 1878 година; той бил почти 18 метра.
При повечето екземпляри двете дълги пипала надхвърлят почти три пъти дължината на тялото и главата. Това се вижда и от скицата на животното, изхвърлено през 1873 година на лабрадорския бряг.
Гигантът от Тимбъл Тикъл е най-големият образец, признат официално от науката, макар че несъмнено има и по-големи от него. През 1555 година един калмар бил изхвърлен на исландския бряг. За него съобщили, че бил дълъг 18 метра, без големите пипала, които били откъснати и изгубени. А с тях дължината му би била между 27 и 36 метра. Обезобразените останки на друг гигант били изхвърлени през 1924 година на брега при Бейвън-он-сий, Натал, Южна Африка. За този случай съобщава „Натал Мъркюри“. Липсвали всички пипала, но тъй като общата дължина на тялото и главата била 8,4 метра, може да се предположи, че общата дължина на животното би трябвало да бъде между 24 и 33 метра. Други доказателства ни предоставят огромните части от тела на калмари, намерени, преди да са смлени в стомаха на кашалоти. Най-голямата от тях била открита в началото на XIX век от капитан Рейнълдз. Това било пипало със смукало, но не някое от двете дълги пипала. Дължината му била 13,5 метра, а дебелината на основата достигала 75 сантиметра. И тъй като тези пипала обхващат около 1/4 от общата дължина на животното, може да се предположи, че екземплярът на капитан Рейнълдз е бил дълъг почти 54 метра. По-късно през същото столетие Херман Мелвил описва пипала на калмари, дълги по 9 метра; Франк Булън разказва в своята книга „Обиколката на «Кашалот»“ за пипала на калмари, дебели колкото тялото на пълен човек, и смукала — с размерите на чинии. Допълнително доказателство са и белезите от смукала, оставени по кожата на китове. Най-големите белези с диаметър 45 сантиметра са описани от Айвън Т,Сандерсън в неговата книга „Следвай кита“. Обикновено диаметърът на смукалата на калмарите представлява 1/100 от общата дължина на тялото и главата, така че смукала с диаметър 45 сантиметра трябва да принадлежат на екземпляр, чийто торс е дълъг 45 метра, а общата дължина на тялото му е между 150 и 180 метра! Вярно е, че споменатите огромни белези могат да бъдат оставени и от калмари, чиито смукала са пропорционално по-големи, но все пак размерите им надхвърлят многократно онази мярка, която е приета официално от науката.
От казаното дотук трябва да очакваме, че и октоподът, който се различава донякъде по форма от калмара, може да достигне гигантски размери. Все пак доскоро не е имало доказателства за съществуването на октоподи, по-големи от вида Paracto-pus apollion, чийто разтег е около 9 метра. Но ето че не много отдавна се заговори за едно поразително изключение. В началото на 60-те години Ф.Дж,Ууд проучвал архивите на Лабораторията за изследване на морето във Флорида и попаднал на съобщение за огромно главоного, изхвърлено на брега при Сейнт Огъстийн през 1897 година. Гниещите останки били проучени от професор Верил, според когото пипалата били дълги между 24 и 27 метра! В съобщението било отбелязано, че части от пипалата били предадени за съхранение в Смитсъновия институт. Ууд намерил образеца (половин век по-късно!) във варел с формалинов разтвор в същия институт и помолил своя приятел Джоузеф Генаро да направи анализи. Проучвайки тъканта под микроскоп, при сравнение с образци от тялото на друго главоного Генаро установил, че това бил гигантски октопод с дължина на тялото около 30 метра! Доколкото зная, този случай е единствен.
Много малко са хората, имали възможност да видят жив представител на тези огромни животни. Октоподите населяват най-дълбоките места на океаните и гниещите им останки достигат съвсем рядко до бреговете. Както вече видяхме, някога отношението към гигантския калмар не се е отличавало от общата реакция към морските змейове, но на края съществуването му се потвърдило. Можем само да се надяваме морските змейове да имат същата съдба.