— Прометей! — възкликна Мод и запляска с ръце. Но аз бях премного зает, за да отговоря на нейния възторг. Трябваше старателно да наглеждам и пазя слабия огън, докато събере сили и живот. Стъкнах го с клечици, докато най-после той почна да пращи и обхвана малките трески и пръчки. Тъй като не бях предполагал, че ще бъдем изхвърлени на някой остров, не разполагахме нито с чайник, нито с каквито и да било други съдове, и аз прибягнах до услугите на съда, с който бях изгребвал водата от лодката. Ала по-после, когато изядохме част от консервираните храни, опразнените тенекиени кутии попълниха нашия кухненски инвентар.
Кипнах водата, а Мод свари кафето. И колко вкусно бе то! Аз от своя страна приготвих консервирано телешко, сварено с влажните сухари и вода. Закуската бе великолепна. Сърбайки горещото кафе и обсъждайки нашето положение, ние се заседяхме край огъня по-дълго, отколкото можеха да си позволят двама предприемчиви изследователи.
Знаех, че тюленовите находища в Берингово море обикновено се намират под нечия охрана, и се надявах, че ще намерим някакъв пост в един от заливите. Но Мод, желаейки очевидно да ме подготви за възможно разочарование, изказа предположение, че сме открили неизвестно до сега леговище. Тя обаче беше в отлично настроение и предпочиташе да се шегува с нашето плачевно положение.
— Ако излезете права — казах аз, — тогава ще трябва да се приготвим да зимуваме тук. Припасите няма да ни стигнат, но тук има тюлени. Наесен те ще отплуват, така че още сега ще трябва да се запасим с месо, и то колкото може по-скоро. Трябва също да се построи колиба и да се съберат дърва за топливо. За осветление ще се опитаме да използуваме тюленовата мас. С една дума, ще бъдем претрупани с работа, ако островът се окаже необитаем — нещо, в което не вярвам.
Но Мод излезе права. Ние плувахме с попътен вятър край брега и оглеждахме с бинокъл всяко заливче, на някои места дори слизахме на пясъка, но не намерихме никакви признаци на човешки живот. Все пак научихме, че и други хора бяха слизали на Острова на усилията. Във втория от нас залив намерихме една разбита лодка, изхвърлена от вълните на брега. Това бе тюленоловна лодка: вилките й бяха сплетени, от дясната страна на носа имаше ракла за оръжие, а на кърмата все още личеше поставеният с бяла боя надпис: „Газела N 2“. Изглежда, че тя бе лежала тук дълго време, тъй като бе наполовина засипана от пясъка, а разделените й дъски — почернели и изгнили от времето. На кърмата намерих ръждясала десеткалибрена ловджийска пушка, един матроски нож, изкривен и ръждясал до неузнаваемост.
— Успели са да заминат! — извиках аз, но сърцето ми се сви от мъка при мисълта, че някъде на брега можем да се натъкнем на побелели човешки кости.
Не исках настроението на Мод да бъде помрачено от подобна находка, затова побързах да подкарам лодката назад и заобиколих североизточния нос на острова. На южната част намерихме само високи брегове и като заобиколихме отново черния нос, завършихме обиколката на острова рано след обед. Определих дължината на неговата обиколка на около двадесет и пет мили, а ширината — от две до пет мили. А според моите скромни изчисления по крайбрежието имаше не по-малко от двеста хиляди тюлена. Най-високата част на острова се намираше в югозападния му край и постепенно се снишаваше на североизток, където сушата се издигаше над водата само с няколко фута. Навсякъде освен в нашето заливче пясъчният бряг се издигаше нагоре и се превръщаше — на разстояние половин миля от морето — в каменисти площадки, покрити тук-таме с мъх и блатна трева. Тук именно излизаха тюлените: старите самци пазеха своите хареми, а младите се държаха настрана. Островът на усилията едва ли заслужава по-подробно описание. На места скалист, на места блатист, изложен от всички страни на вятъра и бурния прибой и непрекъснато разтърсван от рева на двеста хиляди морски животни, той представляваше наистина унило, безрадостно прибежище. Мод, която сама ме бе подготвила за възможното разочарование и която през целия ден не изгуби своята веселост и оживление, сега, когато се върнахме в нашето заливче, падна духом и оброни отчаяно глава. Тя се опита да скрие това от мене, но докато разпалвах нов огън, дочух как хълца, загъната под одеялата в палатката.
Сега беше мой ред да бъда весел и бодър. Постарах се да играя ролята си колкото може по-добре и изглежда, Че това ми се удаде, защото не след дълго Мод отново се разсмя и почна да пее. Да, тя попя за мене, преди да си легне. За пръв път я чувах да пее и легнал край огъня, аз я слушах с упоение. Нейната артистична душа проличаваше във всичко, което вършеше, и гласът й, макар и не силен, беше чудно нежен и изразителен.