Аз все още спях в лодката; тая нощ дълго лежах с отворени очи, наблюдавах звездите, които тъй отдавна не бях виждал, и размишлявах. Да, върху моите плещи лежеше голяма отговорност, а това беше нещо съвсем ново за мене. Вълка Ларсен се оказа съвсем прав: по-рано аз не стоях на своите собствени крака. Моите адвокати и довереници се грижеха за състоянието, оставено от баща ми. Аз нямах никакви отговорности. После на „Призрак“ се научих да се грижа за себе си и ето че сега, за пръв път в живота си, се намерих отговорен и за друг човек. И така се случи, че това бе най-тежката отговорност, защото трябваше да се грижа за живота на жената, която бе за мен единствената в света, за съдбата на „моята малка“, както любовно я наричах в своите мечти.
Глава XXX
Ненапразно го нарекохме Островът на усилията. Цели две седмици се трудихме да си построим хижа. Мод упорито настояваше да ми помага и аз бях готов да заплача, като гледах изранените й и окървавени ръце. Но същевременно не можех и да не се гордея с нея. Имаше нещо наистина героическо в това, че тая нежна жена, отгледана в охолство, сега търпеше лишения и въпреки своите крехки сили се стараеше да изпълнява работата на селянка. Тя довлече много от камъните, с които издигах стените на хижата, и не обръщаше никакво внимание на молбите ми да спре. Едва успях да я склоня да се заеме с някаква по-лека работа: да готви и да събира дърва и мъх за зимата.
Стените на хижата растяха доста бързо и всичко вървеше гладко, докато стигнах до покрива. Каква е ползата от тия четири стени без покрив? От какво да направя покрив? Наистина, разполагах със запасните гребла, които можеха да послужат за напречни греди. Но с какво бих могъл да ги покрия? Мъхът не беше годен, блатната трева още по-малко. Платното ми бе нужно за лодката, а брезента почна да тече.
— Уинтърс е покривал хижата си с моржови кожи — забелязах аз.
— А тук има тюлени — подсказа ми Мод.
На другия ден излязохме на лов. Не умеех да стрелям, но почнах да се уча. И след като изразходвах не по-малко от тридесет патрона за три тюлена, реших, че нашите боеприпаси ще се свършат, преди да овладея това изкуство. Осем патрона бях вече употребил за подклаждане на огъня, преди да се досетя да покривам недогорелите главни с влажен мъх. Така че в сандъчето бяха останали не повече от сто патрона.
— Ще ги убиваме с кол — казах аз, когато окончателно се убедих, че от мене няма да стане стрелец. — Слушал съм ловци да говорят, че това е възможно.
— Но те са тъй мили и красиви! — възрази Мод. — Не мога дори да помисля за това. Същинско зверство! По-друго е да стреляш по тях.
— Трябва да имаме покрив! — сурово отговорих аз. — Зимата е на прага. Нашият живот или техният — друг избор няма. Жалко е наистина, че нямаме повече патрони, но ми се струва, че животните ще страдат по-малко, когато ги удрям с кол, отколкото да стрелям по тях. И разбира се, ще излизам на лов сам.
— Там е работата … — развълнувано почна тя, но изведнъж се смути и млъкна.
— Тогава — казах аз, — ако вие предпочитате …
— Но какво ще правя аз? — попита ме тя с познатата ми вече мекота в гласа, мекота, която означаваше настойчивост.
— Ще събирате дърва и ще готвите обед — отговорих аз.
Тя поклати глава.
— Не, не бива да отивате сам, много е опасно. Зная, зная — побърза да отклони моя протест. — Аз съм само една слаба жена, но може да се случи така, че именно моята малка помощ да ви избави от някоя опасност.
— Добре. А удрянето с кола? — напомних й аз.
— Разбира се, това ще вършите вие. Аз навярно ще пищя и ще гледам настрана, когато …
— Опасността е по-голяма — засмях се аз.
— Това оставете на моята съобразителност: кога да гледам и кога да не гледам — важно и тържествено отговори тя.
Разбира се, работата свърши с това, че на следната сутрин Мод дойде с мен. Седнахме в лодката и се отправихме към съседния залив. Водата около нас кипеше от тюлени, имаше хиляди тюлени и на брега. Те ревяха тъй оглушително, че трябваше да крещим, за да се чуем един Друг.
— Зная, че ги убиват с колове — насърчавах се аз и със съмнение гледах огромния самец, който се беше изправил на брега на около тридесет фута от нас и внимателно ни разглеждаше. — Но въпросът е как ги убиват?
— Не е ли по-добре да наберем за покрива блатна трева? — предложи Мод.
Тя беше изплашена не по-малко от мене; човек не можеше да не се изплаши, гледайки отблизо тия озъбени кучешки муцуни.
— Винаги съм мислил, че се боят от хората — забелязах аз. — Впрочем, откъде да знам, че не се страхуват? — попитах след малко, продължавайки да карам лодката близо до брега. — Може би ако изляза смело на брега, те ще го ударят на бяг и тогава няма да хвана нито един.