И все пак се колебаех.
— Чувала съм за един човек, който попаднал в гнездо на диви гъски — съобщи Мод. — И те го убили.
— Гъските?
— Да, гъските. Брат ми разправяше за това, когато бях още малко момиченце.
— Но аз знам, че ги убиват с колове! — настоявах аз.
— Мисля, че и блатната трева ще ни послужи в края на краищата за покрив! — каза Мод.
Без да иска, тя само ме ядоса с тия свои думи. Не можех да се призная за страхливец пред нейните очи.
— Да става каквото ще! — извиках аз и като потопих едното весло във водата, извих лодката към брега.
Стъпих на пясъка и смело се отправих към един гривест самец, заобиколен от многобройните си жени. В ръцете си държах също такъв кол, с какъвто гребците доубиваха тюлените, качени на борда от ловците. Той беше дълъг само фут и половина, а в своето невежество не подозирах, че коловете, с които бият тюлените на брега, са дълги цели четири-пет фута. Женските се отстраниха от пътя ми и разстоянието между мен и самеца намаля. Той сърдито се изправи на перките си. Деляха ни само десетина стъпки. Продължавах да вървя напред, очаквайки всеки миг, че той ще ми обърне гръб и ще избяга.
След още няколко крачки изведнъж изтръпнах: „Ами ако не избяга? Е, какво, ще го убия с кола!“ — реших аз. В страха си бях забравил, че моята цел бе да убия животното, а не да го прогоня. Но в същия миг той зафуча, зарева и се втурна срещу мен. Очите му святкаха, муцуната му бе широко разтворена, острите зъби страшно блестяха. Без да се срамувам, трябва да призная, че побегнах аз, а не самецът. Той тичаше тромаво, но доста бързо и бе вече на две крачки от мене, когато скочих в лодката. И докато я отблъсквах от брега, той успя да впие зъбите си във веслото. Здравото дърво изпращя като черупка на яйце. Ние с Мод изтръпнахме. Самецът се гмурна във водата под лодката, захапа кила й и почна да я разтърсва с всичка сила.
— Боже мой! — извика Мод. — Да се върнем назад!
Поклатих глава.
— И аз мога да сторя това, което правят другите мъже; аз знам, че други мъже са убивали тюлени с кол. Но струва ми се, че не трябва да се разправям с мъжките екземпляри.
— И аз съм на това мнение — каза Мод.
— Само не смейте да ми кажете: „Моля ви, моля ви!“ — извиках едва ли не грубо.
Тя не отговори, но почувствувах, че тонът ми я бе оскърбил.
— Прощавайте! — продумах или по-скоро извиках аз, за да бъда чут в този рев. — Ако толкова настоявате, ще се върнем. Но искрено казано, бих предпочел да останем.
— Само не ми казвайте: „Ето що значи да взема със себе си жена!“ — усмихна се лукаво тя и аз разбрах, че ми бе простила.
Загребах с веслата покрай брега, за да се успокоя, и след стотина ярда слязох отново на брега.
— Бъдете предпазлив! — извика след мене Мод.
Кимнах с глава и тръгнах да атакувам във фланг близкия харем. Всичко вървеше добре, докато замахвайки с кола срещу една от женските, не я улучих. Тя изхриптя и се опита да избяга. Изтичах подир нея и и нанесох втори удар, но в плешката вместо в главата.
— Пазете се! — дочух отчаяния вик на Мод.
Увлечен в лова, не забелязвах какво става около мен и когато се обърнах, видях, че към мен препускаше самият господар на харема. Плюх си на петите и отново се върнах в лодката. Но този път Мод не предложи да се откажем от лова.
— Струва ми се, че е по-добре да оставите харемите на мира и да се заемете със самотните тюлени, те са по-безобидни — предложи тя, — спомням си, че съм чела нещо по този въпрос. Вероятно в книгата на доктор Джордан. Това са млади тюлени, още невъзмъжали достатъчно, за да си имат харем. Джордан ги нарича „бекяри“ или нещо подобно. Трябва само да намерим сборното им място…
— Изглежда, че у вас се е пробудил бойният инстинкт — засмях се аз.
Лицето й поруменя и стана още по-красиво.
— Вярно е, че и аз като вас не обичам да се признавам за победена, макар и да не ми е много присърце убиването на тия мили, безобидни същества.
— Мили! — ухилих се аз. — Не забелязах нищо мило в тия зверове, които препускаха подире ми със запенени уста.
— Това е от ваше гледище — засмя се тя. — Вие нямахте перспектива. Знаете, че при наблюдаването на някой предмет не трябва да се намирате много близо…
— Там е работата! — извиках аз. — Значи, имам нужда от по-дълъг кол! За тази цел може да ми послужи счупеното весло.
— Сега си спомням … — продължи тя. — Капитан Ларсен ми разказваше как ловците извършвали своите набези на тюленовите леговища. Подгонвали животните на малки групи навътре в сушата и там ги убивали.