— Нямам особено желание да подгонвам някакви „малки групи“ от харемите — възразих аз.
— Но нали има и „ергени“? — продума тя. — Те си стоят отделно. Доктор Джордан пише, че между харемите биват оставяни пътеки и ако ергените не се отклоняват от тия пътеки, господарите на харемите не ги закачат.
— Ето един „ерген“! — извиках аз, показвайки един млад тюлен във водата. — Ще го следим и ако излезе на сушата, ще тръгнем подире му.
Младият тюлен изплува на брега и се затътри по неголямото празно място между двата харема, чиито стопани изръмжаха предупредително, но не го нападнаха, тъй като „ергенът“ вървеше строго по определената „пътечка“.
— Напред! — извиках аз, като скочих на брега. Но да си призная, сърцето ми се сви при мисълта, че трябва да премина между тия чудовищни стада.
— Няма да е зле, ако закрепим лодката — предложи Мод.
Тя бе застанала до мене на брега и аз учудено я погледнах.
Тя кимна утвърдително с глава.
— Да, аз идвам с вас, затова по-добре е да завържете лодката и да ме въоръжите с някой кол.
— Хайде да се върнем — омърлушено продумах аз. — Мисля, че в края на краищата можем и с блатна трева.
— Вие знаете, че тревата не е годна за нищо — бе нейният отговор. — Аз ли да вървя напред?
Свих рамене, но душата ми се изпълни с гордост и възхищение от нейната смелост. Дадох й счупеното весло, а другото взех аз. Не без страх изминахме първите няколко крачки. По едно време Мод с ужас извика, когато една женска с любопитство мушна нос към краката й, а и сам аз няколко пъти ускорявах крачките си все по същата причина. Но освен предупредителни ръмжения, идващи от двете страни, никакви други признаци на враждебност не се забелязваха. Това леговище никога не е било нападано от ловци, затова тюлените не се страхуваха и бяха кротки. Сред стадото цареше оглушителен шум. Аз се спрях и насърчително се усмихнах на Мод. Бях възвърнал вече хладнокръвието си, докато тя все още се боеше, и като се приближи до мен, извика:
— Ужасно ме е страх!
Аз не се страхувах. Макар че още не бях напълно спокоен, мирното поведение на тюлените разпръсваше тревогата ми. Мод обаче трепереше.
— Хем се боя, хем не се боя — тракаше със зъби тя. — Жалкото ми тяло се страхува, а не аз!
— Нищо, нищо! — ободрявах я и в желанието си да я защитя, инстинктивно я прегърнах.
Никога не ще забравя какъв прилив на мъжественост почувствувах тогава! В мене забушуваха първичните инстинкти и аз се почувствувах истински мъж, борец, защитник на слабите. Но най-ценното бе, че се почувствувах защитник на моята възлюблена. Тя се облегна на мене, нежна и крехка като лилия, и докато треперенето й стихваше, усетих как в гърдите ми нарастват огромни сили. Сега бях готов да се срещна и с най-разярения самец от стадото и ако такъв самец ме бе нападнал в тая минута, бих се борил с него хладнокръвно и безстрашно и — уверен съм — бих го победил.
— Сега ми е по-добре — каза тя, като ме погледна с благодарност. — Да вървим!
И само съзнанието, че тя бе почерпила сили от мене и че разчиташе на мен, изпълни сърцето ми с гордост и възхищение. Като че ли в мен — разглезената рожба на цивилизацията — се пробуди дивият зов на моите далечни и забравени прадеди, живели някога из горите в непрестанна борба със зверовете. „Трябва да бъда благодарен на Вълка Ларсен за много неща“ — мислех си аз, докато крачехме по пътечката между ревящите тюлени.
Около четвърт миля навътре в сушата ние се натъкнахме на стадо „ергени“ — слаби млади самци, които живееха самотно и събираха сили за деня, когато ще сполучат да си завоюват място в редовете на щастливците.
Всичко вървеше добре. Вече знаех какво трябва да сторя и как да го сторя, сякаш цял живот се бях разправял с тюлени. Като виках и размахвах заплашително кола и дори побутвах по-ленивите екземпляри, аз бързо отделих двадесетина млади ергени от техните другари. Когато някой от тях се опитваше да се върне назад към водата, тутакси му преграждах пътя. Във всичко това Мод вземаше най-дейно участие и ми оказа голяма помощ, като викаше и размахваше застрашително счупеното весло. Аз обаче забелязах, че когато някой от „бекярите“ изглеждаше уморен и имаше измъчен вид, тя му позволяваше да се измъкне. Но от друга страна, щом някои особено войнствен екземпляр се опитваше да се провре назад, очите й почваха да святкат и тя ловко го удряше с греблото.
— О, колко е забавно! — възкликна тя, като се спря да си отдъхне. — Изглежда, че трябва да поседна.
Откарах малкото стадо — в което по милостта на Мод бяха останали само дванайсет глави — още на стотина ярда по-нататък. И когато тя се присъедини към мене, аз вече бях пребил всичките и бях започнал да ги дера. След един час ние вървяхме победоносно, натоварени с кожи, по пътеката между двата харема. После минахме още два пъти с товар от кожи, докато реших, че имаме достатъчно за покрива. Вдигнах платното и с едно завиване излязох от залива, а с друго навлязох в нашето пристанище.