Може би това трая само секунда — не зная. Но когато дойдох на себе си, пред мен както и преди чернееше корпусът на „Призрак“, неговият изкривен букшприт стърчеше над пясъчния бряг, а изпочупените части на рангоута69 със скърцане се триеха о борда при всеки плисък на вълните. Разбрах, нещо трябва да се предприеме, и то неотложно!
Изведнъж ми се стори странно, че на борда нямаше никакъв признак на живот. Предположих, че хората, изтощени от борбата с бурята и претърпели корабокрушение, дълбоко спят. Следната ми мисъл бе, че ние с Мод все още бихме могли да избягаме. Ако можехме само да се доберем до лодката и да заобиколим носа преди някой да се събуди! Ще я повикам и ще тръгнем! Бях вече вдигнал ръка да почукам на вратата й, когато изведнъж се сетих колко малък беше нашият остров. Никъде нямаше да можем да се укрием. Оставаше ни само просторният бурен океан. Помислих си и за нашите малки уютни хижи, за нашите запаси от месо и мас, и мъх, и топливо и разбрах, че не бихме могли да издържим на зимния студ и страшните бури в открито море.
Стоях разколебан, с вдигната ръка пред вратата на Мод. Да, това е немислимо, невъзможно! И изведнъж в ума ми премина безумната мисъл — да се втурна вътре и да убия Мод, докато още спи. Но тутакси реших: на кораба всички спят — какво ми пречи да се кача на борда, знаех пътя до каютата на Вълка Ларсен и да го убия? А след това?… е, ще видим! Главното е него да го няма, а след това ще помисля и за останалото. Във всеки случай, каквото и да бъде новото ни положение, няма да е по-лошо от сегашното.
Ножът висеше на колана ми. Върнах се в хижата, взех пушката, уверих се, че е пълна и се отправих към „Призрак“. С доста големи усилия и след като се намокрих до пояс, аз се изкачих на палубата. Люкът на матроският кубрик беше отворен. Спрях се и се вслушах: никакво дишане на спящи хора не се чуваше. Изведнъж ме порази мисълта: ами ако „Призрак“ е напуснат? Вслушах се още веднъж, по-отблизо. Гробна тишина. Почнах да слизам предпазливо по стълбите. Застоял въздух, свойствен на необитавано жилище, ме удари в носа. Навсякъде бяха разхвърляни разкъсани дрехи, стари ботуши и продупчени мушами — всичкият боклук, трупан в кубрика по време на дългото пътуване.
Реших, че корабът е бил изоставен набързо и се изкачих на палубата. Надеждата отново потрепна в гърдите ми и аз спокойно се огледах наоколо. Забелязах, че лодките ги няма. В кубрика на ловците пред очите ми се показа същата картина, както и в кубрика на матросите. Очевидно и ловците бяха събрали вещите си набързо. Да, „Призрак“ беше напуснат. Сега той принадлежеше на Мод и на мене. Спомних си за корабните запаси, за склада под каютата и реших да изненадам Мод, като й поднеса нещо вкусно за закуска.
След преживения страх отново се почувствувах силен, а мисълта, че страшното нещо, което бях дошъл да извърша, се оказа ненужно, ме развесели като малко момче. Заизкачвах се през две стъпала нагоре по стълбата и си мислех само: дано успея да приготвя закуската, преди Мод да се събуди, за да бъде изненадата още по-голяма! Заобикаляйки кухнята, с удоволствие си спомних за прекрасните съдове, които щях да намеря там. Изтичах към юта и видях … Вълка Ларсен! Изненадата ми бе тъй голяма, че се плъзнах още няколко крачки по палубата, преди да мога да спра. Ларсен стоеше във входа на каюткомпанията, подал само глава и рамене, и гледаше право в мене. Ръцете му почиваха върху полуоткрития капак на люка. Не се и помръдваше, просто стоеше и ме гледаше втренчено.
Аз се разтреперах. Както и по-рано, почувствувах, че ми прилошава. Подпрях се с ръка о покрива на кормилната кабина, за да не падна. Устните ми пресъхнаха и няколко пъти ги намокрих с език. И нито за миг не махнах очи от Вълка Ларсен. И двамата мълчахме. Имаше нещо зловещо в неговото мълчание, в неговата неподвижност. Всичкият ми предишен страх от него се възвърна със стократна сила. И тъй, ние стояхме и се гледахме един друг мълчаливо.
Чувствувах, че трябва да предприема нещо, но предишната ми безпомощност ме овладя и зачаках той да почне пръв. Секундите летяха, изведнъж това положение ми напомни за онзи миг, когато се приближих до самеца-тюлен и от страх пред него намерението ми да го убия с кола се превърна в желание да го заставя да избяга. Най-после ми стана ясно, че съм тук не за да дам на Вълка Ларсен възможност да прояви инициатива, а сам аз да я проявя.
Вдигнах двата спусъка на пушката и я насочих към него. Ако се бе помръднал и опитал да се скрие във входа, без съмнение щях да го застрелям. Но той стоеше съвършено неподвижно и продължаваше да ме гледа. Докато се прицелвах с разтреперени ръце, можах да забележа колко измъчено бе лицето му, като че някакви силни преживявания бяха оставили следите си по него. Бузите му бяха хлътнали, челото му покрито с уморени бръчки. И очите, и те ми се видяха странни, и то не само изразът им: сякаш очните нерви и мускули не бяха в ред, а очните ябълки бяха изкривени малко настрана. Видях всичко това, умът ми трескаво работеше, хиляди мисли нахлуха в главата ми и все пак не можех да дръпна спусъка. Свалих пушката и се приближих до ъгъла на кормилната кабина, исках да се успокоя и намирайки се на по-близко разстояние, да се прицеля отново. Вдигнах повторно пушката. Намирах се на две крачки от Вълка Ларсен. За него нямаше никакво спасение. Бях решил да стрелям. Имах всички изгледи да го улуча, макар и да не бях добър стрелец. И все пак — борех се със себе си и не можех да натисна спусъка.