— Е? — нетърпеливо попита той.
Напразно се опитвах да натисна спусъка и напразно се силех да продумам.
— Защо не стреляте?
Аз се изкашлях, но не можах да пророня нито дума.
— Хъмп — рече той бавно, — вие не можете да направите това. Не защото се страхувате, а защото сте безсилен! Вашият условен морал е по-силен от вас. Вие сте роб на мненията, възприети от хората, които познавате и за които сте чели. Тия мнения са били тъпкани в главата ви още от люлката и въпреки всичката ви философия, въпреки всичко, което научихте от мене, те не ще ви позволят да убиете един обезоръжен човек, който не ви оказва никаква съпротива.
— Зная това! — изхриптях аз.
— Но знаете също, че да убия един обезоръжен човек, е нещо така просто за мене, както да изпуша една пура — продължи той. — Вие знаете какво представлявам аз, знаете цената ми според вашата мярка. Вие ме наричате змия, тигър, акула, чудовище, Калибан. И все пак вие — жалка кукла, механически повтаряща чужди думи, — вие не сте в състояние да ме убиете, както бихте убили змия или акула, само защото имам ръце, нозе и тяло, подобно на вашето. Ха-ха! Очаквах нещо повече от вас, Хъмп!
Той излезе от входа и дойде при мене.
— Оставете пушката. Искам да ви питам нещо. Още не съм успял да поразгледам наоколо. Какво е това място? Как е разположен „Призрак“? Защо сте мокър? Къде е Мод? … Прощавайте, мис Брюстър, или може би мисис Ван Уейдън?
Аз отстъпих назад, готов да заплача от безсилие, от това, че не мога да го застрелям, но не бях толкова и глупав, та да сваля пушката. Надявах се отчаяно, че той ще се опита да ми напакости — да ме удари или да ме хване за гърлото, защото само тогава бих се решил да стрелям.
— Това е Островът на усилията — рекох аз.
— Никога не съм чувал за него.
— Така го наричаме поне ние — поправих се аз.
— Ние? Кои сте тези „ние“?
— Мис Брюстър и аз. А „Призрак“ е разположен, както сам можете да видите, с носа зарит в пясъка.
— Тук има тюлени — продума той. — Те ме събудиха със своя рев, иначе бих поспал още малко. Чух ги нощес, когато корабът заседна тук. Веднага познах, че се намирам на запазен от вятъра бряг. Навярно леговище, нещо, което търся от години. Благодарение на моя брат Смъртта Ларсен попаднах на имане. Това е същинска златна мина. Какво е географското разположение на острова?
— Нямам никаква представа — отговорих аз. — Вие трябва да знаете по-добре. Какви са последните ви изчисления?
Той загадъчно се усмихна, но не отговори.
— А къде са хората ви? — попитах аз. — Защо сте сам?
Очаквах, че Ларсен ще отклони и този мой въпрос, но за голяма изненада той отговори с готовност:
— Моят брат ме хвана за четиридесет и осем часа, и то не по моя вина. Нахлу на кораба, когато на борда бяха останали само подвахтените. Ловците ме напуснаха. Той им предложи по-голяма заплата. Чух го да се пазари с тях, и то пред очите ми. С една дума, всички минаха на негова страна, както и трябваше да се очаква. И ето ме сега — беглец на собствения си кораб, като човек, изхвърлен на пустинен остров. Този път беше ред на Смъртта Ларсен и той ме насади добре… Впрочем това са семейни работи.
— Но как изгубихте мачтите?
— Идете и поразгледайте тези въжета — продума той, като ми показа мястото, където трябваше да се намират грот-вантите.
— Прерязани са с нож! — извиках аз.
— Не съвсем — усмихна се той. — Работата бе свършена още по-майсторски. Вгледайте се добре.
И наистина, въжетата бяха почти съвсем разрязани и едвам поддържаха вантите, оставено бе само толкова, че при първия силен натиск да се скъсат.
— Това е работа на Куки — засмя се пак Вълка Ларсен. — Знам, макар че не съм видял с очите си. Все пак той се поразплати с мене.