— Браво на Мъгридж! — извиках аз.
— Така си рекох и аз, когато мачтите полетяха зад борда, само че го казах с прехапани устни.
— Но какво правихте вие, когато той вършеше всичко това?
— Можете да бъдете уверен, че правех всичко, което можех… но за жалост беше много малко при дадените обстоятелства.
Отново почнах да разглеждам работата на Томъс Мъгридж.
— А пък аз ще поседна и ще се погрея малко на слънцето — дочух гласа на Вълка Ларсен.
Едва уловима нотка на физическа слабост прозвуча в гласа му и това ми се стори тъй странно, че бързо се обърнах към него. Той нервно прокара ръка по челото си, като че ли отмахваше от него паяжина. Бях озадачен. Всичко това тъй малко подхождаше на Вълка Ларсен, какъвто го познавах в миналото.
— Имате ли още главоболие? — попитах аз.
— Мъчи ме от време на време — отговори той. — Струва ми се, че и сега започва да ме боли главата.
Той се смъкна надолу и се изтегна на палубата, после се обърна на едната си страна и сложи ръка под главата си, с другата засенчи очи от слънцето. Стоях и с недоумение го гледах.
— Не пропущайте случая, Хъмп! — рече той.
— Не ви разбирам — излъгах аз, макар че ми беше съвсем ясно какво искаше да каже.
— О, нищо! — тихо, като в дрямка, продума той. — Сега съм в ръцете ви … Нали това искахте?
— Не, не съм искал това — възразих аз. — Предпочитам да сте някъде другаде, на хиляди мили оттук.
Той се усмихна и не проговори повече. Не се и помръдна дори, когато минах край него и слязох в каюткомпанията. Повдигнах капака на пода и нерешително се вгледах надолу в тъмния склад.
Колебаех се дали да сляза. Ами ако Ларсен само се преструва? Тогава бих попаднал като мишка в капан. Изкачих се тихичко нагоре и хвърлих един поглед към него. Ларсен лежеше все тъй, както го бях оставил. Отново слязох в каютата, но преди да се спусна в склада, имах предпазливостта да хвърля долу самия капак. По този начин капакът поне нямаше да се затвори. Но всичко това се оказа излишно. Върнах се в каютата натоварен с мармалад, сухари, консервирано месо — колкото можех да нося — и отново наместих капака.
Един само поглед върху Ларсен ме убеди, че той не се бе помръднал. Внезапно ме озари нова мисъл. Промъкнах се в неговата каюта и взех револверите му. Друго оръжие не намерих, въпреки че претърсих добре трите останали каюти. За по-голяма сигурност се върнах и прегледах още веднъж кубрика на матросите и кубрика на ловците. А от кухнята задигнах всички ножове. После си спомних за големия матроски нож, който Ларсен винаги носеше със себе си. Приближих се до него и му заговорих — отначало тихо, сетне по-високо. Той не се помръдна. Наведох се и извадих ножа от джоба му. Сега вече можех да дишам по-спокойно: той не разполагаше с никакво оръжие, с което би могъл да ме нападне от разстояние, а аз бях добре въоръжен и винаги можех да осуетя всеки негов опит да ме стисне за гърлото със страшните си като на горила ръце. Като напълних чайника и тигана с плячката си и взех от каюткомпанията няколко порцеланови чинии, оставих Вълка Ларсен да лежи на слънцето и слязох на брега.
Мод още спеше. Раздухах въглените (още не бяхме си построили зимна кухня) и се заех трескаво да приготвя закуската. Когато бях вече към края, дочух как Мод се размърда в хижата, занимавайки се със своя тоалет. Когато всичко бе готово и кафето налято в чашите, тя отвори вратата и дойде при мене.
— Не е честно от ваша страна! — поздрави ме тя. — Присвоявате си мои задължения. Нали се уговорихме, че готвенето е моя работа.
— Само този път — заоправдавах се аз.
— Обещайте ми, че това няма да се повтори! — усмихна се тя. — Освен ако моите скромни домакински грижи са ви омръзнали.
За мое удоволствие нито веднъж не погледна към брега, а аз тъй успешно отвлякох вниманието й със своето бърборене, че тя машинално пиеше кафе от порцеланова чаша, ядеше сушени картофи и мажеше сухара си със мармалад. Но това не можеше да продължи много. Видях как на лицето й внезапно се изписа учудване. Мод бе забелязала, че пие кафе от порцеланова чашка. Тя огледа всичко пред себе си, не пропускайки нито една подробност. После ме погледна и бавно извърна глава към брега.
— Хъмфри! — извика тя.
Предишният неизразим ужас се показа отново в очите й. — Нима е той? … — с разтреперен глас попита тя. Кимнах с глава.
Глава XXXIII
Цял Ден очаквахме Вълка Ларсен да слезе на брега. Това бяха тревожни, мъчителни часове. Всеки миг един от нас хвърляше поглед към „Призрак“. Но той не дойде. Не се появи дори на палубата.