— Стягай се и върви на бака!
Този път заповедта на Вълка Ларсен прозвуча властно и грозно. Момчето злобно се начумери, ала не мръдна от мястото си. Тогава Вълка Ларсен отново показа своята чудовищна сила. Всичко стана съвсем неочаквано, и то за по-малко от две секунди. С един скок, не по-малък от шест фута, капитанът се намери при момчето и го удари с юмрук в корема. В същия миг и аз почувствувах остра болка под лъжичката, сякаш бяха ударили мене. Споменавам това, за да изтъкна колко чувствителни бяха по онова време нервите ми и доколко не бях свикнал с подобни грубости и жестокости. Юнгата — а той тежеше не по-малко от сто шестдесет и пет фунта — се прегъна одве. Тялото му безпомощно се уви около юмрука на капитана като мокър парцал около тояга. Сетне отхвръкна във въздуха, описа къса крива линия и се строполи по глава и рамене на палубата до мъртвеца, дето и остана да лежи и се гърчи от болка. , — Е? — обърна се към мен Ларсен. — Решихте ли?
Хвърляйки набързо поглед към приближаващия кораб, аз забелязах, че той почти се бе изравнил с нашия и че ни делят не по-малко от двеста ярда. Това беше твърде спретната и стройна шхуна. Върху едно от платната й различих голям черен номер и тъй като бях виждал картини на разни плавателни съдове, предположих, че това е лоцманска гемия.
— Какъв е този кораб? — попитах аз.
— Лоцманската гемия „Леди Майн“ — отвърна мрачно Вълка Ларсен. — Стоварила е всичките си лоцмани и сега се връща обратно към Сан Франциско. С тоя попътен вятър тя ще бъде там след пет-шест часа.
— Тогава бъдете добър и дайте сигнал, за да ме вземе на борда.
— За съжаление изтървал съм си сигналната книга в морето — отвърна той и ловците тутакси се ухилиха.
Аз се поколебах за миг, като го гледах право в очите. Бях видял как жестоко се разправи той с юнгата и знаех, че и мене очаква същата участ, ако не и по-лоша. Както вече казах, аз се поколебах, но сетне направих нещо, което и до ден-днешен смятам за най-мъжествената постъпка в живота си. Аз се затичах към борда и започнах да махам с ръце и да викам:
— Ей, „Леди Майн“, вземете ме на борда! Давам хиляда долара, ако ме закарате на брега.
Зачаках и наблюдавах с нетърпение двамата мъже, изправени до руля. Единият от тях управляваше, а другият поднесе рупора до устните си. Не обърнах глава, макар че всеки миг очаквах убийствения удар на човека-звяр, който стоеше зад мене. Най-сетне — стори ми се, че бяха изминали векове — аз не можах да издържа повече на напрежението и се извърнах. Ларсен не се беше помръднал. Той стоеше в същата поза, поклащаше се леко в ритъма на кораба и палеше нова пура.
— Какво има? Случило ли се е нещо? — викнаха от „Леди Майн“.
— Да! — изкрещях аз с все сила. — Въпрос на живот или смърт. Давам хиляда долара, ако ме изведете на брега!
— Момчетата ми попрекалиха във Фриско11! — извика в отговор Вълка Ларсен. — Ето тоя — и той ме показа с палец — сега му се привиждат разни морски дракони и маймуни.
Човекът от „Леди Майн“ се закикоти в рупора и корабът премина бързо край нас.
— Дай му да разбере и от наше име! — разнесе се последният вик от „Леди Майн“ и двамата мъже размахаха ръце за сбогом.
В отчаянието си аз се наведох над перилата и гледах как студената бездна на океана между стройния малък кораб и нас бързо се увеличава. И той вероятно ще стигне в Сан Франциско само след пет-шест часа! Главата ми сякаш щеше да се пръсне. В гърлото нещо ме свиваше, като че сърцето ми се бе преместило там. Една пенеста вълна удари о борда и пръсна върху лицето ми солена морска влага. Вятърът изведнъж се усили, „Призрак“ се наклони и бордът му се зарови под вълните. Чух как водата нахлу по палубата.
Когато след миг се озърнах, видях как юнгата с мъка се изправяше на краката си. Лицето му беше мъртвешки бледо и изкривено от болка. Очевидно момчето се чувствуваше много зле.
— Ей, Лийч, ще идеш ли на бака? — попита Вълка Ларсен.
— Да, сър! — отговори укротеният дух.
— Ами вие? — и капитанът се обърна към мене.
— Ще ви дам хиляда … — започнах аз, ала бях прекъснат.
— Оставете това! Ще поемете ли длъжността на юнга, или ще трябва да се заема и с вас?
Какво можех да сторя? Каква полза щеше да има, ако ме набиеха зверски или ме убиеха? Взрях се решително в жестоките сиви очи. Те изглеждаха като изваяни от гранит — тъй малко човешка светлина и топлина имаше в тях. В очите на някои хора се отразява тяхната душа, но тия бяха безстрастни, студени и сиви като самото море.
— Е!
— Добре! — казах аз.
— Кажете: добре, сър!
— Добре, сър — поправих се аз.
— Как се казвате?