Наблюдавах го и на свой ред бях обхванат от силно желание да разбера по какъв чуден начин му се удава да усети такова неосезаемо нещо като сянката. Ако у него са повредени само очните ябълки или ако зрителният му нерв не е напълно атрофиран, обяснението би било просто. В противен случай бих могъл да направя само един извод — че неговата чувствителна кожа усеща разликата в температурата между сянката и слънчевата светлина. Или пък — кой може да каже? — че това бе прословутото шесто чувство, което му даваше възможност да чувствува сянката и очертанията на близките предмети.
Отказвайки се от опита да определи откъде иде сянката, Вълка Ларсен излезе на палубата и се отправи към бака с бързина и увереност, които ме учудиха. И все пак можеше да се познае, че там върви сляп човек. Едва сега разбрах в какво се състоеше работата.
За моя изненада и огорчение той намери обущата ми на палубата и ги отнесе със себе си в кухнята. Там почна да подклажда огън и да си приготовлява храна. Тогава се промъкнах в каюткомпанията, грабнах мармалада и бельото, минах покрай кухнята, скочих на брега и се отправих по чорапи към хижата, за да съобщя на Мод.
Глава XXXIV
— Най-лошото е, че „Призрак“ е останал без мачти. Иначе ние бихме могли да отплаваме оттука. Какво ще кажете, Хъмфри?
Развълнувано скочих на крака.
— Ще помислим, ще помислим! — повтарях аз, като се разхождах напред-назад.
Очите на Мод се разшириха, тя ме следеше с надежда. Имаше такава вяра в мене! Мисълта за това ми придаваше огромна сила. И аз си спомних думите на Мишле: „За мъжа жената е същото, което е била земята за своя легендарен син: стигало му да се наведе над нея и да целуне гърдите й, за да се изпълни с нови сили“. Едва сега разбрах дълбокия смисъл на тези думи. Те изпълниха целия ми живот. Мод беше за мене неизчерпаем извор на сила и мъжество. Достатъчно бе само да я погледна или да помисля за нея и аз ставах силен.
— Трябва да се опита, трябва да се опита! — разсъждавах гласно аз. — Това, което други са правили, мога да направя и аз! Дори и ако никой не е правил това по-рано, аз пак ще го направя!
— Но какво именно? За бога, не ме измъчвайте — каза Мод. — Какво можете да направите?
— Не аз, а ние ще го направим — поправих се аз. — Каквото и да ни коства, ще поставим отново мачтите на „Призрак“ и ще заминем.
— Хъмфри! — възкликна тя.
Аз бях тъй горд от тази своя идея, като че всичко бе вече осъществено.
— Но възможно ли е това? — попита тя.
— Не зная още — бе моят отговор. — Знам само, че сега съм способен да свърша всичко, което започна.
Аз гордо й се усмихнах, дори много гордо, защото тя сведе очи и замлъкна.
— Но не забравяйте, че съществува и капитан Ларсен — възрази тя.
— Сляп и безпомощен — тутакси отговорих и махнах с ръка, сякаш го отстраних от себе си като сламчица.
— Но тия негови страшни ръце! Спомнете си само как е прескочил трапа. Вие сам ми разказвахте.
— А вие си спомнете как се промъкнах край него и му се изплъзнах от ръцете! — весело добавих аз.
— И загубихте обущата си.
— Е да, обущата не можеха да се изплъзнат от Вълка Ларсен без помощта на моите крака.
Ние и двамата се засмяхме, а после започнахме сериозно да разработваме плана как да поставим мачтите над „Призрак“ и да се върнем в цивилизования свят. Все още имах някакви смътни познания по физика, останали от ученическите ми години, а през последните няколко месеца бях придобил известен опит в използуването на механически приспособления за повдигане на тежести. Все пак трябва да се признае, че когато се разхождахме до „Призрак“, за да се запознаем по-отблизо с предстоящата ни задача, видът на огромните мачти, които лежаха във водата, едва не ни хвърли в отчаяние. Откъде и с какво да започнем? Да имаше на борда му поне една мачта, та да закачим на нея макари и въжета! Но на борда нямаше никакъв висок предмет. Имах чувство — както казват, — че ми предстои да се повдигна сам за косите. Разбрах законите на лостовете, но отде да взема опорна точка?
Грот-мачтата беше дълга шестдесет и пет фута, а в основата си, там, където се бе счупила, бе петнайсет инча в диаметър. Според моята най-груба сметка тя тежеше навярно три хиляди и петстотин фунта. Откъде да започне човек? Мод стоеше мълчаливо до мене, докато аз мислено издигах приспособление, наричано от матросите „ножица“. Но макар че „ножицата“ беше известна на матросите, аз я изобретих отново на Острова на усилията. Свързвайки мислено краищата на две греди така, че да заприлича на римската цифра „V“, аз ги изправих на палубата, разбира се, с върха нагоре и по този начин получих опорна точка, на която бих могъл да закрепя макарата. Към тази опора в случай на нужда бих могъл да поставя и втора. Освен това имахме и скрипец.