Мод разбра, че вече бях намерил някакво решение и ме погледна с топлота и съчувствие.
— Какво смятате да правите? — попита тя.
— Най-напред да разчистя онзи боклук — отговорих аз, като посочих купчината мачти и корабни платна зад борда. Колко много ми харесаха тия звучни и решителни думи: „Да разчистя онзи боклук“! Представете си такава цветиста фраза в устата на Хъмфри Ван Уейдън преди няколко месеца!
Навярно в моята поза и глас е имало нещо мелодраматично, защото Мод се усмихна. Тя живо чувствуваше смешните страни на нещата и във всичко безпогрешно долавяше оттенъка на престореност, преувеличение и хвалба. Това именно намираше отражение в нейното творчество и му придаваше особена ценност. Сериозният критик, който притежава чувство на хумор и сила на израза, винаги привлича към себе си вниманието на света. А Мод умееше да прави това. Нейното чувство за хумор не беше нищо друго освен свойственото на всеки художник чувство за мярка.
— Струва ми се, че съм срещала тази фраза някъде в книгите — весело промърмори тя.
Но чувството за мярка бе достатъчно развито и у мен и аз се смутих. От горделив повелител на стихиите тутакси се превърнах в жалък, объркан никаквец.
Мод бързо ми подаде ръка.
— Простете ми!
— Няма защо — отговорих аз, — тъй ми се пада! В мене има много хлапашки черти. А тук няма място за тях. Впрочем ние действително трябва да разчистим този боклук. И ако дойдете с мене в лодката, ще се заловим още сега за работа.
— „С нож в зъбите, матросите разчистват боклука“ — процитира Мод и ние до тъмно весело се трудихме.
Нейната задача беше да държи лодката на едно Място, докато аз се разправях с обърканите платна и въжета. И каква бъркотия беше това! Въжета за издигане на платна, платна, дебели въжета, ванти, удряни от вятъра и вълните, се бяха уплели най-безмилостно. Аз се стараех да не режа повече, отколкото бе необходимо, но все пак трябваше да прокарвам дългите въжета под гиковете на мачтите, да размотавам въжета, платна, да ги навивам и поставям на дъното на лодката или пък да ги размотавам наново и развързвам множество възли. От цялата тази работа скоро се измокрих до кости.
От платната трябваше да се изрязва доста много и тъй като бяха мокри, работата се оказа твърде уморителна. Но все пак до настъпването на нощта успях да ги извадя от водата и да ги простра на брега да съхнат. И двамата бяхме капнали от умора, когато се прибрахме за вечеря, но бяхме успели да свършим доста нещо, макар и на глед то да бе незначително.
На другия ден се спуснахме в трюма на „Призрак“, за да разчистим степсовете70 на мачтите. Мод сръчно ми помагаше. Току-що бяхме започнали работа, когато ударите на моя чук привлякоха Вълка Ларсен.
— Ей, там долу! — извика той през отворения люк. Когато чу гласа му, Мод инстинктивно се приближи до мене, сякаш търсеше защита, и докато траеше нашия разговор, тя ме държеше под ръка.
— Ей, там горе! — отговорих аз. — Добро утро!
— Какво правите в трюма? — попита той. — Искате да потопите кораба ми ли?
— Напротив, поправям го! — бе моят отговор.
— Но какво, по дяволите, правите? — учудено попита той.
— Подготвям степсовете за поставяне на мачтите! — отговорих нехайно, сякаш това бе най-простото нещо на света.
— Изглежда, че вие най-после сте стъпили здраво на краката си, Хъмп! — каза той и след като помълча няколко минути, извика: — Но слушайте, Хъмп, вие не можете да правите това…
— Защо да не мога? — възразих аз. — Не само че мога, но и вече го правя.
— Но това е мой кораб, моя лична собственост. Какво, ако ви забраня?
— Вие забравяте — отговорих аз, — че сега вече не сте най-голямата буца мая. Това беше по-рано, тогава действително можехте да ме изядете според вашите думи. Но напоследък се смалихте и сега аз мога да ви изям. Маята се е вкиснала.
Той рязко и неприятно се засмя.
— Вие добре обръщате моята собствена философия срещу мене. Но не правете грешката да ме оценявате неправилно. Предупреждавам ви за ваше добро.