— Откога сте станали такъв филантроп? — попитах аз. — Съгласете се, че предупреждавайки ме за мое добро, вие проявявате непоследователност.
Без да обръща внимание на сарказма ми, той продължи:
— А представете си, че сега ви затворя долу в трюма? Този път не ще можете да ме изиграете както при склада.
— Вълк Ларсен — решително казах аз, обръщайки се за пръв път към него неофициално, — аз не съм способен да застрелям един безпомощен, несъпротивляващ се човек. Вие ми доказахте за мое както и за ваше удоволствие. Но сега ви предупреждавам, не толкова за ваше добро, колкото за мое собствено, че при първия ви опит да ми напакостите, ще ви застрелям. Мога да ви застрелям още сега и ако искате, помръднете само и се опитайте да затворите люка.
— И все пак аз ви забранявам, решително ви забранявам да разполагате с моя кораб!
— Но какво става с вас? — укорих го аз. — Твърдите, че корабът е ваш, като че ли имате някакво морално право над него. Но нали вие никога не сте зачитали моралните права на другите? Защо мислите, че аз ще зачитам вашите?
Застанах под открития люк, за да мога да го виждам по-добре. Това съвсем не бе същото лице, което бях видял последния път — сега то бе станало съвсем безизразно и неговата непривлекателност бе подсилена от втренчените му немигащи очи. Аз едва можех да го гледам.
— Ето че дори и самият жалък Хъмп вече не ме уважава! — подигравателно проточи той, но лицето му си остана все тъй безпристрастно.
— Как сте, мис Брюстър? — попита внезапно Вълка Ларсен, след като помълча.
Изтръпнах. Мод не бе издала никакъв звук, не бе се дори и помръднала. Нима у него бе запазена някаква частица от зрението? Или пак то отново се възвръщаше?
— Здравейте, капитан Ларсен! — отговори Мод. — Как разбрахте, че съм тук?
— Дочух дишането ви, разбира се. А Хъмп напредва добре. Не намирате ли?
— Не зная — отговори тя, като му се усмихна. — Откакто го познавам, той си е все същият.
— Жалко, че не го познавахте по-рано!
— Вземам лекарството „Вълка Ларсен“, и то в големи дози — продумах аз. — Преди и след ядене.
— Нека ви предупредя пак, Хъмп — със заплаха произнесе той. — По-добре е да оставите кораба ми на мира.
— Нима вие не искате да се спасите заедно с нас? — недоверчиво попитах аз.
— Не! — бе отговорът. — Аз искам тук да умра.
— Но ние не искаме! — решително заявих аз и почнах отново да удрям с чука.
Глава XXXV
На другия ден, след като бяхме разчистили степсовете и подготвили всичко останало, ние се заехме да вдигнем на борда двете стенги. Грот-мачтата беше дълга повече от тридесет фута, а форстенгата — с няколко фута по-къса. Според моите планове те трябваше да ми послужат за направата на ножицата. Работата не беше лесна. Като закрепих единия край на въжето за лебедката, а другия завързах около основата на гротстенгата, почнах да въртя дръжката. Мод оправяше въжето на барабана и навиваше свободния му край на кълбо.
Останахме учудени от лекотата, с която стенгата се издигаше нагоре. Това бе осъвършенствувана# (# Така е и на хартията. Б. на Виктор от bezmonitor.com) лебедка за вдигане на тежести, която даваше огромна сила. Но, разбира се, колкото печелехме в сила, толкова губехме в разстояние. Колкото пъти се увеличаваше моята сила, толкова пъти се увеличаваше и дължината на въжето, което трябваше да затегна. Въжето се влачеше тежко през борда и се опъваше все повече и повече с издигащата се над водата стенга и напрежението на лебедката ставаше все по-голямо.
Но когато основата на стенгата се изравни с борда, работата спря.
— Трябваше да предвидя това! — нетърпеливо казах аз. — Сега ще трябва да почнем всичко отначало.
— А защо не привържем въжето до средата на стенгата — предложи Мод.
— Това трябваше да направим още отначало — отговорих, крайно недоволен от себе си.
Отпускайки скрипеца, спуснах стенгата обратно във водата, после завързах въжето на около една трета разстояние от основата й.
След един час работа, с краткотрайни почивки, отново изтеглих стенгата до едно положение, от което тя повече не можеше да мръдне. Основата се намираше на осем фута над борда, но въпреки това изтеглянето на горния й край беше невъзможно. Седнах и почнах да търся изход от това положение. Не мина дълго време и радостно скочих на крака.
— Сетих се! — извиках аз. — Въжето трябва да се прикрепи точно в центъра на тежестта. Но нищо! Това ще ни послужи за урок, когато издигаме всичко останало на борда.
За втори път се заех да снема стенгата във водата и да започна всичко отначало. Но бях премерил зле центъра на тежестта й и когато започнах да тегля, изтеглих първо върха на стенгата вместо основата. Мод изпадна в отчаяние, но аз се засмях и почнах да я уверявам, че всичко ще се уреди.