Като й показах как да държи дръжката и как по моя команда да отпуска въжето, хванах върха на стенгата с ръце и се опитах да я прехвърля през борда. Когато ми се стори, че вече бях постигнал целта, извиках на Мод да отпусне въжето, но стенгата се отскубна и въпреки моите усилия полетя отново към водата. Дойде ми друга мисъл и аз отново я изтеглих, където беше. Спомних си за двойния скрипец, твърде просто приспособление, и го донесох на борда.
Докато закрепвах скрипеца върху върха на стенгата и противоположната страна на палубата, се появи Вълка Ларсен. Ние само се поздравихме с добро утро и макар че не можеше да вижда, той седна отстрани и по шума следеше хода на работата.
Дадох нареждане на Мод да отслаби лебедката при първия даден знак и почнах да тегля въжето през скрипеца. Стенгата почна да се издига, докато спря под прав ъгъл напреко на борда. И тук, за свое учудване, забелязах, че беше излишно Мод да отпуска и обратно — да затяга въжето. Като закрепих здраво скрипеца, отидох при лебедката и почнах да изтеглям стенгата инч по инч, докато тя се преметна над оградата и падна на палубата.
Погледнах часовника си. Беше дванадесет часа. Гръбнакът страшно ме болеше, чувствувах се изморен и гладен. А като награда за труда ми през цялата сутрин на палубата лежеше една единствена стенга. Едва сега разбрах каква огромна работа ни предстоеше. Но аз се учех, непрекъснато се учех. След обед работата сигурно повече щеше да ни спори. И така излезе. В един часа ние се върнахме, отпочинали и подкрепени от сития обед.
За по-малко от един час изтеглихме грот-стенгата на палубата и почнах да строя ножицата. Вземайки пред вид нееднаквата им дължина, кръстосах горните краища на двете стенги и закрепих в точката на тяхното пресичане двойния скрипец. Заедно с простия скрипец и насмолените корабни въжета това вече представляваше истинска машина за повдигане на тежести. За да не се подхлъзнат основите на стенгите, приковах към палубата дебели летви. Когато всичко бе готово, завързах единия край на въжето около върха на ножицата и го опънах с лебедката. Почнах да вярвам все повече в тази лебедка, защото благодарение на нея моите сили неимоверно нараснаха. Както обикновено Мод оправяше въжето, докато аз въртях дръжката. Ножицата бавно се повдигна във въздуха.
Тук открих, че съм забравил да снабдя ножицата с прикрепващи въжета. Трябваше да се изкача не веднъж, а два пъти на върха й, за да я прикрепя към борда, към носа и кърмата. Почна да се мръква, когато всичко бе свършено. Вълка Ларсен, който през цялото време седеше и се вслушваше, без да отвори уста, влезе в кухнята и почна да си готви вечеря. Бях стоял тъй дълго наведен надолу, че сега кръстът ми бе съвсем схванат и с усилие се изправих. Но затова пък гледах с гордост на извършената работа. Резултатът бе налице. Както на дете се иска да си поиграе с новата си играчка, тъй и на мене ми се искаше да повдигна нещо с моята ножица.
— Жалко, че вече се стъмни — казах аз. — Тъй ми се иска да я изпробвам!
— Не бъдете такъв ненаситник, Хъмфри! — скара ми се Мод. — Не забравяйте, че и утре ни предстои работа. А вие едва стоите на краката си.
— А вие? — със съчувствие я попитах аз. — Вие също трябва да сте много уморена. Работихте упорито и истински. Гордея се с вас, Мод.
— Но аз се гордея повече с вас! И с по-голямо основание! — отговори тя, като ме погледна право в очите. Същевременно в нейните очи затрептяха огънчета, които виждах за пръв път, и макар че не разбирах тяхното значение, сърцето ми радостно затуптя. После тя сведе очи и когато отново ги повдигна, те все още се смееха.
— Ако нашите приятели можеха да ни видят сега! — рече тя. — Погледнете на какво сме заприличали! Не бихте ли искали да се видите как изглеждате?
— Но нали често виждам вас — отговорих аз, като недоумявах какво означаваха тия огънчета, които бях видял в очите й, и защо тя смени темата на разговора тъй бързо.
— Мерси! — извика тя. — И как изглеждам аз, моля ви?
— Страхувам се, че изглеждате като някакво бостанско плашило — отговорих аз. — Погледнете изпомачканата си пола например! С тия разпокъсани краища. А блузата ви, цялата в петна! Не е нужен Шерлок Холмс, за да открие, че сте готвили над походен огън и сте топлили тюленово месо! И отгоре на всичко — шапката! И същата тая жена е написала книгата „Неволна целувка.“
Тя направи дълбок церемониален реверанс и продума: — А що се отнася до вас, сър…
Пет минути бъбрихме и се шегувахме, но под нашите шеги чувствувах нещо сериозно и неволно го свързах с трепетните огънчета, които бях видял в очите й. Какво беше това? Нима очите ни бяха заговорили въпреки волята ни? Знаех, че моите очи бяха проговорили, аз сам ги улових в това и ги усмирих. Това се бе случило вече няколко пъти. Но дали Мод бе забелязала техния зов и бе разбрала? И не бяха ли ми отговорили нейните очи? Какво друго можеха да означават тия трепкащи огънчета, тая неуловима светлина, която почувствувах в тях и която не може да се опише с думи? Но не, това е немислимо, невъзможно! Освен това аз не бях особено изкусен в езика на погледите. Аз бях просто Хъмфри Ван Уейдън, книжен червей, който се бе влюбил. На мен ми стигаше и това блаженство, че любя, че мога да чакам, стараейки се да заслужа любов. Ето какво си мислех аз, докато се надсмивахме на нашата външност, и едва когато стигнахме на брега, вниманието ни бе привлечено от други неща.