— Жалко е наистина, че след цял ден работа не можем спокойно да си отспим през нощта! — почнах да се оплаквам след вечеря.
— Но каква опасност може да има сега, нали той е сляп? — попита Мод.
— Никога не бих имал вяра в него — възразих аз. — Най-малко сега, когато е сляп. Това безпомощно състояние сигурно го озлобява още повече. Впрочем зная какво трябва да сторя. Утре рано ще хвърля леката котва и ще издърпам кораба от брега. Всяка вечер, когато ние се връщаме с лодката на брега, мистър Вълк Ларсен ще остава пленник на борда. Тъй че тази е последната ни нощна стража и заради това ще мине по-леко.
Събудихме се рано и когато се разсъмна, вече привършвахме със закуската си.
— О, Хъмфри! — отчаяно извика Мод.
Обърнах се към нея. Тя гледаше към „Призрак“. Погледнах нататък и аз, но не забелязах нищо особено. Тя се извърна и ме погледна с недоумение.
— Ножицата! — продума тя и гласът й затрепера. Аз бях забравил за ножицата. Погледнах отново и не я видях.
— Ако само той… — свирепо промърморих аз. Тя сложи съчувствено ръка върху моята и каза:
— Ще трябва да започнете отново.
— О, не се безпокойте, моят гняв е празна работа. Аз не бих могъл и муха да убия — горчиво се усмихнах. — И най-лошото е, че той знае това. Вие сте права: ако той е унищожил нашата ножица, аз не мога да сторя нищо друго, освен да почна отначало.
— Но отсега ще стоя на стража на борда — добавих след малко. — И ако той още веднъж се намеси…
— Но аз се боя да оставам нощем сама на брега! — каза Мод, когато дойдох на себе си. — Много по-добре ще бъде, ако той престане да враждува с нас и ни се притече на помощ. Тъй удобно бихме си живели всички на борда!
— Така и ще бъде! — свирепо отговорих аз, като продължавах да се ядосвам, задето бяха унищожили драгоценната ми ножица.
— Искам да кажа, че ние с вас ще живеем на кораба, все едно дали в приятелски отношения с Ларсен, или не. След като се успокоих, аз се засмях и добавих:
— Това е просто детинщина от негова страна … и глупаво от моя да му се сърдя.
Но когато се качихме на борда и видяхме разрушенията, направени от Вълка Ларсен, сърцето ми се сви. Ножицата бе изчезнала безследно. Въжетата, които бях опънал, бяха нарязани на парчета. Той добре знаеше, че не умея да правя възли и да снаждам. Изведнъж ме обхвана някакво лошо предчувствие, изтичах към лебедката. Да, и тя беше извадена от строя. Ларсен я бе счупил. Ние с Мод унило се спогледахме. След това изтичах към борда. Разчистените и подредени от мен въжета на мачтите, гиковете и гафелите не се виждаха никакви. Той бе напипал и прерязал въжетата, с които ги бях прикрепил на борда, и ги бе оставил да ги отнесе течението.
Очите на Мод се просълзиха и аз почувствувах, че тя плачеше от мъка за мене. Сам аз бях готов да заплача. Какво стана с нашия план да снабдим „Призрак“ с мачти? Ларсен наистина бе свършил добра работа. В пълно отчаяние седнах на ръба на люка и зарових глава в ръце.
— Той заслужава да умре! — извиках аз. — Нека бог ми прости, но не мога да стана негов палач.
Ала Мод беше вече до мене и като ме галеше нежно по главата, сякаш бях малко момче, каза:
— Успокойте се, успокойте се! Всичко ще се нареди. Трябва да се нареди! Ние сме прави.
Спомних си Мишле и притиснах глава о Мод. И в същия миг отново станах силен. Тази благословена жена бе за мене неизчерпаем извор на сили. В края на краищата какво значение имаше това, което се бе случило? Само едно връщане назад, едно забавяне. Отливът не е могъл да отнесе мачтите далеко, а вятър нямаше. Трябваше само да ги намерим и да ги докараме обратно. Това бе за нас добър урок. Сега знаех какво трябва да очаквам от Вълка Ларсен. Той можеше да ни навреди още повече, ако бе почакал и разрушил работата ни, когато тя бъде завършена.