Почна да се зазорява и в бледата предутринна светлина дълго търсихме нашия остров. Най-после той се показа на хоризонта — малко черно петънце, на около петнайсет мили от нас. Огледах морето с бинокъла. Далеч на югозапад, на повърхността на водата забелязах една черна ивица, която бързо се приближаваше към нас.
— Попътен вятър! — пресипнал извиках аз, като не можах да позная гласа си.
Мод се опита да каже нещо, но не успя. Устните й бяха посинели от студ, очите й хлътнали. Но как храбро ме гледаха тия ясни кестеняви очи! Как трогателно и все пак мъжествено.
Отново се заех да разтривам ръцете й, да ги вдигам и отпускам, докато тя почувствува, че може да ги движи сама. Тогава я накарах да стане и макар че щеше да падне, ако не бях я придържал, все пак я принудих да направи няколко крачки от кърмата до носа и най-после да кляка и подскача.
— О, вие сте храбра жена! — казах аз, като гледах как лицето й се съживява. — Знаете ли колко сте храбра?
— Никога не съм била храбра — отвърна тя. — Никога, преди да ви срещна. Само вие ме направихте храбра.
— Но и аз не бях, преди да ви срещна — отговорих аз.
Тя бързо ме погледна и отново видях ония трепетни, танцуващи огънчета в очите й и още нещо. Но това трая само миг. После тя се усмихна.
— Вас просто обстоятелствата са ви изменили — рече тя. Но аз знаех, че не е истина и се питах дали и тя самата знае това.
Задуха попътен вятър и скоро лодката се понесе по вълните към острова. Към три и половина часа след обед заобиколихме югозападния нос. Не само че бяхме гладни, но страдахме и от жажда. Устните ни бяха напукани и пресъхнали и ние напразно се опитвахме да ги намокрим с език. Вятърът постепенно отслабна, а през нощта съвсем утихна. Отново хванах веслата, но едва можех да греба от слабост. В два часа сутринта лодката се вряза в крайбрежния пясък на нашето заливче и аз слязох да я закрепя. Мод не можеше да се изправи на крака, нито пък аз имах сили да я пренеса. Опитах се да я нося, но паднах с нея на пясъка и когато се оправих, хванах я с две ръце под мишница и я повлякох към хижата.
На другия ден не работихме. Спахме до три часа — поне аз спах, защото, когато се събудих, видях, че Мод готви обеда. Нейната способност бързо да възстановява силите си беше просто поразителна. Това крехко като стебло на лилия тяло имаше някаква изумителна издръжливост, някаква жизнеспособност, трудно възприемчива при очевидната й слабост.
— Знаете вече, че пътувах към Япония по здравословни причини — каза тя, когато след обяд седяхме край огъня и се наслаждавахме на почивката и безделието. — Никога не съм се радвала на особено здраве и сила. Лекарите ми препоръчаха пътуване по море и аз избрах най-продължителното.
— Едва ли сте знаели какво избирате — засмях се аз.
— Но сега ще бъда съвсем друга жена във всяко отношение и много по-здрава — отговори тя. — А надявам се, и по-добра! Поне много по-добре ще разбирам живота, отколкото преди.
Когато късният есенен ден бе към края си, почнахме да говорим за страшната, необяснима слепота на Вълка Ларсен. За отчаяното му положение говореше желанието му да остаНе и умре на Острова на усилията. Когато един такъв силен, влюбен в живота човек се примирява със смъртта, ясно е, че го гнети нещо повече от слепотата. И това ужасно главоболие! Решихме, че навярно страда от някаква мозъчна болест и по време на нейните пристъпи изпитва нечовешки болки.
Аз забелязах, че колкото повече говорехме за тежкото състояние на Вълка Ларсен, толкова по-силно проникваше у Мод състраданието към него, а това беше тъй женствено, тъй трогателно. При това на нея й беше чужда всяка фалшива сантименталност. Мод се съгласяваше с мен, че трябва да приложим към Вълка Ларсен най-строги мерки, ако искаме да се спасим, но все пак потреперваше при мисълта, че мога да се видя принуден да отнема живота му за спасението на своя живот — „нашия“ живот, поправи се тя.
На другия ден закусихме рано-рано и веднага се заловихме за работа. В трюма, при носа на кораба, където се съхраняваше корабния инвентар, намерих една лека котва и с цената на големи усилия я измъкнах на палубата и спуснах в лодката. Като сложих на кърмата и кълбото дълго въже, отплавах доста навътре в заливчето и хвърлих котвата във водата. Нямаше никакъв вятър, приливът беше висок и корабът се бе издигнал върху водата. Като прехвърлих въжето през борда, започнах да дърпам с ръце, тъй като лебедката беше счупена. Скоро корабът заплава и се приближи почти до самата лека котва, която обаче не би могла да го задържи и при най-слабия бриз. Затова спуснах голямата котва отдясно на борда. След обед се заех да поправям лебедката.