Выбрать главу

Три дни се мъчих над нея. Най-малко от всичко бях механик и за тия три дни постигнах толкова, колкото един обикновен механик би постигнал за три часа. Трябваше да се запознавам с инструментите и да отгатвам най-простите механични принципи, които всеки механик знае наизуст. И след три дни разполагах с лебедка, която работеше много тромаво. Тя съвсем не ми служеше така, както преди да бъде счупена, но все пак без нея моята задача би била неизпълнима.

За половин ден вдигнах на борда двете стенги, поставих ножицата и я закрепих както преди. Нея нощ спах на палубата, до самата ножица. Мод отказа да остане на брега и спа в матроския кубрик. През деня Вълка Ларсен отново седеше на палубата и се прислушваше в работата ми, като разговаряше с Мод и с мене за най-различни неща. Никой от нас не спомена за разрушената от него ножица, нито пък той повтори заплашването си, че трябва да оставя кораба му на мира. Но както и по-рано, аз се страхувах от него — сляп, безпомощен и през цялото време наострил слух. И докато работех, стараех се да се държа по-далеч от него, за да не му дам възможност да ме докопа със страшните си ръце.

През тази нощ заспах под моята любима ножица, бях събуден от неговите стъпки. Нощта бе звездна и видях как тъмната фигура на Вълка Ларсен се движеше по палубата. Отметнах одеялата и безшумно тръгнах след него по чорапи. Въоръжен с дърводелска пила, взета от сандъка с инструментите, Ларсен се готвеше да престърже въжетата, с които бях закрепил ножицата. Той напипа въжетата и откри, че не бях ги опънал добре. Това не подхождаше за неговата пила и той ги изопна. Беше вече готов да заработи с пилата, когато му казах спокойно:

— На ваше място не бих правил това!

Той чу, като вдигнах ударника на револвера, и се разсмя.

— Здравейте, Хъмп! Знаех, че сте тук. Не можете да излъжете моя слух.

— Това е лъжа, Вълк Ларсен — рекох аз, без да повишавам глас. — Впрочем аз само чакам случай, за да ви убия, затова заповядайте, режете!

— Винаги имате такъв случай, Хъмп — с насмешка каза той.

— Заповядайте, режете! — заплаших го зловещо аз.

— Предпочитам да ви разочаровам — засмя се той и като се обърна, отиде на кърмата.

— Трябва да се предприеме нещо, Хъмфри — заяви Мод сутринта, когато й разправих за нощното произшествие. — Оставен на свобода, той може да прави каквото си иска. Може да потопи кораба или да го подпали. Мъчно е дори да си представи човек на какво е способен. Трябва да го сложим под ключ.

— Но как? — попитах аз и безпомощно свих рамене. — Не смея да се доближа до него, за да не ме сграбчи в ръцете си, а той знае, че докато съпротивата му е пасивна, не мога да го застрелям.

— Трябва да намерим някакъв изход — продължи тя. — Почакайте. Нека да помисля.

— Има само един изход — мрачно казах аз. Мод чакаше.

Аз вдигнах кола за убиване на тюлени.

— Това няма да го убие — продумах аз, — само ще го зашемети. И докато той се съвземе, ще го овържа като пашкул.

— Не, само това не! Трябва да се намери някакъв по-малко зверски начин. Да почакаме.

Ала ние не трябваше да чакаме дълго, работата се реши сама по себе си. На сутринта, след няколко несполучливи опита, намерих центъра на тежестта на фок-мачтата и я прикрепих на подемния скрипец, няколко фута над него. Мод направляваше и навиваше въжето, докато аз въртях дръжката. Ако лебедката беше в пълна изправност, това не би било така трудно, но така бях принуден с всичка сила да натискам дръжката, за да издигна мачтата нагоре само с един инч. Трябваше често да си почивам. И да си кажа истината, повече почивах, отколкото работех. Когато въпреки моите отчаяни усилия дръжката не се поддаваше, Мод, държейки въжето с една ръка, се изхитри още и да ми помага, като натискаше дръжката с другата.

След един час простият и двойният скрипец се срещнаха на върха на ножицата. Аз не можех повече да въртя, а мачтата все още не беше изтеглена цялата на борда. Основата и едва се опираше на външната част на левия борд и върхът й висеше над водата, далеч зад десния борд. Ножицата се оказа твърде къса и трудът ми отиде напразно. Но сега вече не изпадах в отчаяние както по-рано. Бях повече уверен в себе си и имах по-голяма вяра в потенциалните възможности на лебедката, ножицата и подемните скрипци. Начин да се повдигне мачтата несъмнено съществуваше и на мене ми оставаше само да го открия.