— Ван Уейдън, сър.
— А малкото ви име?
— Хъмфри, сър. Хъмфри Ван Уейдън.
— Възраст?
— Тридесет и пет, сър.
— Достатъчно! Идете при готвача, той ще ви покаже какво трябва да вършите.
Ето как попаднах на принудителна служба при Вълка Ларсен. Той бе по-силен от мене, и нищо повече! Всичко ми се струваше невероятно тогава. Дори и сега, когато се ровя в миналото си, всичко ми изглежда също така невероятно. За мене това приключение ще си остане винаги чудовищно и невъобразимо, като някакъв невероятен кошмар …
— Почакайте още малко!
Аз се спрях покорно посред пътя към кухнята.
— Йохансен, извикай момчетата! Сега вече всичко е готово, така че можем да се заловим с погребението и да изчистим палубата от ненужната смет.
Докато Йохансен събираше екипажа, двама матроси под ръководството на капитана поставиха зашитото в брезента тяло върху капака на люка. От двете страни на палубата, до самите перила, лежаха с дъната нагоре няколко лодки. Матросите вдигнаха дъсчения капак заедно с ужасния товар, отнесоха го към подветрената12 страна и го положиха върху една от лодките с крака към морето. За краката му вързаха чувала с въглища, донесен от готвача.
Винаги си бях представял погребението в морето като извънредно тържествен, внушаващ благоговение обред, но скоро бях разочарован, поне от това погребение. Един от ловците, дребен, черноок мъж, когото другарите му наричаха Смок, разправяше някакъв анекдот, щедро поръсен с псувни и мръсотии, и през всяка една-две минути ловците избухваха в гърлест смях, който звучеше в ушите ми като вой на вълци или лай на бесни кучета. Матросите се събираха с шум на палубата, някои от свободните от вахта търкаха сънените си очи и тихо разговаряха. Лицата им имаха зловещ и загрижен израз. Очевидно не им се нравеше много пътуването под командата на такъв капитан и особено с такива предзнаменования още в началото. От време на време те поглеждаха крадешком към Вълка Ларсен и разбирах, че се страхуваха от него.
Капитанът се приближи към мъртвеца и всички насваляха шапки. Обгърнах с поглед екипажа — двадесет души на брой, двадесет и двама с кормчията и мене. Това мое любопитство бе оправдано, тъй като беше ясно, че ми предстоеше да прекарам заедно с тия хора в техния миниатюрен плаващ свят бог знае колко седмици или месеци. Повечето от матросите бяха англичани или скандинавци с мрачни, безизразни лица. Ловците, от друга страна, имаха по-одухотворени и разнообразни лица с остри черти и със следи от необуздани страсти. И странно нещо, но аз изведнъж забелязах, че лицето на Вълка Ларсен не носеше печата на бурните страсти. В него нямаше нищо порочно. Бръчки, разбира се, имаше, но това бяха бръчки на решителност и твърда воля. Лицето му изразяваше по-скоро искреност и прямота, което впечатление се подсилваше от обстоятелството, че то бе гладко избръснато. Трудно можех да повярвам — поне до следващия инцидент, — че това лице принадлежеше на същия човек, който се бе отнесъл така жестоко към юнгата.
И тъкмо когато капитанът се готвеше да заговори, вятърът връхлетя върху кораба, наклони го силно и зарева като звяр между въжетата. Някои от ловците погледнаха тревожно нагоре. Подветрената страна на кораба, където лежеше покойникът, се зарови в морето и когато „Призрак“ се изправи, водата нахлу на палубата и ни измокри до глезените. Изведнъж над нас започна да се изсипва пороен дъжд, едрите капки ни заудряха тежко като град. Когато силата му попремина, Вълка Ларсен почна да говори, а матросите, гологлави, се олюляваха заедно с клатещия се кораб.
— Аз си спомням само едно място от службата — рече той, — а именно: „И тялото да се хвърли в морето!“. Така че хвърлете го!
Капитанът млъкна. Матросите, които придържаха капака с мъртвеца, се поколебаха — краткостта на церемонията, види се, ги смути. Но той яростно се нахвърли върху тях:
— Дигнете там оня край, дявол да ви вземе! Какво чакате?
Побързвайки някак объркано, те повдигнаха единия край на дъската и мъртвецът подобно на куче, изхвърлено зад борда, се хлъзна в морето с краката напред. Чувалът с въглищата, вързан за краката му, го дръпна надолу и той изчезна от погледите ни.
— Йохансен! — кресна Ларсен на новия щурман. — Задръж моряците, докато са още на палубата. Изпрати ги да свият топселите13 и кливера14 и по-живо! Ще трябва да чакаме югозападен вятър. Докато са тук, нека свият също и грота15!
За миг на палубата всичко се раздвижи. Йохансен викаше и даваше заповеди, а матросите дърпаха и отпущаха най-различни въжета; и всичко това изглеждаше тъй объркано и непонятно за един сухоземен жител като мене. Но най-много ме порази тяхната безсърдечност. Човешката смърт беше за тях незначителен епизод, отминал във вечността заедно със зашития в платното труп и чувал с въглища, докато корабът продължаваше да лети по своя път и работата на него не спираше. Никой не изглеждаше развълнуван. Ловците вече се смееха на новия виц, който Смок им разказваше: матросите теглеха и разпускаха въжетата, а двама от тях се катереха нагоре по мачтите. Вълка Ларсен, изправен срещу вятъра, се взираше в облачното небе. А в това време покойникът, завършил тъй жалко земните си дни и погребан тъй недостойно, се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко.
13
Топсел — горното платно на грот-мачтата (грот-топсел) и на фок-мачтата (фор-топсел). — Б. пр.