— Сега припадъкът е истински — рекох аз, — като онзи, след който загуби зрението си. Отначало се преструваше и може би това именно бе причинило и истинския пристъп.
Мод вече оправяше възглавницата му.
— Не — казах аз, — почакайте! Щом той е безпомощен, нека си остане безпомощен. От днес нататък ние ще живеем в каютата. Вълка Ларсен отива в кубрика на ловците.
Аз го хванах под мишниците и го завлякох до стълбището, а Мод по мое желание донесе въже. Като го превързах под раменете, закрепих го на прага, после го спуснах по стълбата долу на пода. Нямах сили да го сложа на леглото, но с помощта на Мод повдигнах първо горната част на тялото му, а сетне вдигнах и краката му на леглото.
Ала това не бе достатъчно. Спомних си, че в каютата на Вълка Ларсен има белезници, с които той си служеше вместо старите железни окови, когато искаше да накаже някой провинил се матрос. Така че, когато го оставихме, той лежеше с оковани ръце и крака. За първи път от много дни насам можех да дишам свободно. Когато излязох на палубата, изпитах такова чувство на облекчение, сякаш огромна тежест бе паднала от раменете ми. Почувствувах също, че ние с Мод се бяхме сближили още повече. И когато излязохме на палубата и се отправихме към ножицата, на която висеше издигнатата мачта, мислено се питах дали и Мод чувствува същото.
Глава XXXVII
Незабавно се преместихме на кораба, заехме предишните си каюти и почнахме да си готвим в кухнята. Задържането на Вълка Ларсен дойде точно навреме, защото хубавите дни, които, изглежда, бяха „сиромашкото лято“ на тази ширина, сега изведнъж се свършиха, настана дъжделиво и бурно време. Но на кораба се чувствувахме уютно и удобно, а ножицата с издигнатата на нея фок-мачта придаваше на всичко делови вид и ни изпълваше с надежда за скорошно отплаване.
Оковаването на Вълка Ларсен във вериги се оказа почти ненужно. Вторият припадък, както и първият, бе последван от сериозно нарушение на жизнените му функции. Мод направи това откритие, когато отиде вечерта да му занесе храна. Той бил в съзнание и тя заговорила с него, но не получила никакъв отговор. Лежал на лявата си страна и изглежда, че страдал от силни болки. С неспокойни движения извърнал глава и открил лявото си ухо, което било притиснато с възглавницата. Тогава веднага чул какво го питала Мод и отговорил. Тя изтича да ми съобщи своите наблюдения.
Като притиснах възглавницата към лявото ухо на Ларсен, аз го попитах дали ме чува, но той мълчеше. Отстраних възглавницата и повторих въпроса си, на който той тутакси отговори.
— Знаете ли, че сте оглушал с дясното си ухо? — попитах го аз.
— Да — отговори той тихо, но твърдо. — И нещо повече: цялата ми дясна страна е схваната. Като заспала. Не мога да си помръдна нито ръката, нито крака.
— Пак ли се преструвате? — сърдито попитах аз.
Той поклати глава и някаква странна, крива усмивка обезобрази устните му, раздвижи се само лявата му страна, докато мускулите от дясната страна на лицето му си останаха неподвижни.
— Това беше последната игра на Вълка — продума той. — Аз съм парализиран. Никога вече няма да се вдигна на крака. О, само единият е поразен — добави той, отгатвайки сякаш, че аз току-що бях хвърлил подозрителен поглед върху левия му крак, който в този миг се сви в коляното и повдигна одеялото.
— Нямам късмет, Хъмп — продължи той. — А как исках най-напред да се разправя с вас! Мислех си, че все още ще имам толкова сили.
— Но защо? — попитах аз, обхванат от ужас и любопитство.
Неговите строги устни отново се изкривиха в усмивка.
— О, просто за да чувствувам, че живея и действувам, за да бъда докрай най-голямото парче мая, за да ви изям! Но да умирам така…
Той сви рамене или по-скоро опита се да направи това, защото само лявото му рамо помръдна. Както усмивката му, така и свиването на раменете му бе изкривено.
— Но как си обяснявате това, което се случи с вас? Къде е причината на болестта ви?
— В мозъка — веднага отвърна той. — Всичко иде от моето проклето главоболие.
— Но това са били само симптоми — казах аз. Той кимна с глава.
— Необясним случай. Никога не съм боледувал. Но в мозъка ми нещо не е в ред — рак, тумор или нещо подобно, нещо, което го яде и руши. Болестта е обхванала нервните центрове, поглъща ги клетка подир клетка… Съдя по болките.
— Но и вашите двигателни центрове са засегнати — забелязах аз.
— Така изглежда. И най-ужасното е това, че трябва да лежа в пълно съзнание, със здрав разсъдък и да чувствувам как нервите ми полека-лека се рушат и прекъсват връзката ми със света. Загубих зрението си, слухът и осезанието ме напускат и ако всичко върви така, скоро няма да мога и да говоря. И през всичкото време ще бъда тук, ще бъда жив, пълен с желание да действувам, но… безсилен!