— Когато казвате „ще бъда тук“, то значи, че имате душа — рекох аз.
— Глупости! — изсмя се той. — Това значи просто, че висшите нервни центрове на моя мозък още не са засегнати. Моята памет работи, мога да мисля и да разсъждавам. Когато и това изчезне, ще изчезна и аз. Няма да съществувам. Просто няма да съществувам. Каква ти тук душа!
Той избухна в язвителен смях, после притисна лявото си ухо към възглавницата, с което ми даде да разбера, че не желае повече да разговаря.
Ние с Мод се заловихме за работа, подтиснати от страшната участ на този човек. Но колко тежка и страшна бе неговата участ, тепърва щяхме да узнаем. Изглежда, че това бе някакво възмездие за делата му. Обхванати от дълбоко тържествено настроение, ние разговаряхме помежду си само полугласно.
— Можете спокойно да ми свалите белезниците — рече Вълка Ларсен вечерта, когато отидохме при него. — Няма никаква опасност. Аз съм паралитик. Остава ми само да чакам рани от дългото лежане!
Той отново се усмихна накриво и очите на Мод се разшириха от ужас, тя неволно извърна глава.
— Знаете ли, че усмивката ви е крива? — попитах го аз, тъй като знаех, че Мод трябваше да се грижи за него и поисках да я избавя от това ужасно зрелище.
— В такъв случай няма да се усмихвам — спокойно отвърна той. — Тъй си и мислех, че нещо не е в ред. Дясната ми буза е съвсем безчувствена, да, вече три дни, откакто започнаха да се проявяват тия признаци. От време на време, дясната ми страна като че ли заспиваше — ту ръката, ту рамото, ту кракът, ту стъпалото.
— Значи, усмивката ми е крива? — попита той, след като помълча. — Е, какво, от сега нататък считаме, че се усмихвам вътрешно: в душата си, ако желаете, в моята душа. Считайте, че се усмихвам и сега.
Няколко минути той лежа безмълвно, доволен от това свое мрачно хрумване. Като човек той не бе се изменил. Това бе все същият неукротим и страшен Ларсен, затворен като в тъмница в своето омършавяло тяло, което някога беше тъй стройно и несъкрушимо. Сега то го окова в невидими окови, потопи душата му в мрак и безмълвие, откъсна го от света, който бе за него метежна деятелност. Той никога вече няма да спряга глагола правя във всичките му времена и наклонения. Оставаше му глаголът съм. Та нали сам той именно така определяше понятието смърт — битие без движение: да искаш, но да не изпълняваш, да мислиш, да разсъждаваш и в това отношение да бъдеш жив, какъвто си бил преди, но с мъртва, безнадеждно мъртва плът.
И дори когато свалих от него белезниците, ние с Мод съвсем не можехме да свикнем с новото му състояние. Нашето съзнание отказваше да се примири с това. За нас той все още бе изпълнен със сила. Струваше ни се, че всеки миг може да победи немощта на тялото си и да извърши някакво пъклено дело. Знаехме от опит какво можеше да се очаква от него. И затова се заловихме за работа все тъй с тревога и безпокойство в душата.
Успях да разреша задачата, възникнала пред мене, когато ножицата се оказа недостатъчно дълга. С помощта на скрипеца (бях си направил нов) издигнах основата на фок-мачтата над борда и я спуснах на палубата, после, като си послужих с ножицата, прехвърлих на борда и грот-тика. Той беше дълъг четиридесет фута и това се оказа достатъчно, за да повдигна и уравновеся мачтата. С помощта на спомагателния скрипец, който прикрепих към ножицата, поставих мачтата почти отвесно, сетне пуснах основата й на палубата, където заковах големи летви, за да не се подхлъзне. Простият скрипец, който беше на ножицата, сега прикрепих към тика. По този начин, като свързах свободния край на въжето с лебедката, можех да вдигам и отпускам горния му край, тъй като основата на тика оставаше неподвижна, и служейки си с други странични въжета- — да го наклонявам наляво или надясно. Към върха на тика прикрепих също така един скрипец и когато всичко това бе готово, системата работеше с учудваща лекота и сила.
Разбира се, изминаха цели два дни, докато се справя с тази работа, и едва на третия ден сутринта успях да издигна цялата фок-мачта на палубата, след това издялах основата и, за да й придам необходимата форма, съответствуваща на степса. В тази работа се оказах съвсем несръчен. Режех, пилях, цепех неподвижното дърво, докато то прие такъв вид, сякаш го бе гризала някаква гигантска мишка. Но все пак резултатът бе задоволителен.
— Ще стане, знам, че ще стане! — извиках аз.