— А знаете ли какво доктор Джордан счита за пробен камък на всяка истина? — попита Мод.
Поклатих глава и почнах да чистя наврелите се във врата ми стърготини.
— Пробният камък, това е въпросът: можем ли да заставим тая истина да ни служи? Можем ли да й доверим живота си?
— Той е ваш любимец — забелязах аз.
— Когато разруших моя стар пантеон и изхвърлих Наполеон и Цезар, и техните събратя, аз незабавно си издигнах нов пантеон и в него най-напред поставих доктор Джордан — сериозно отговори тя.
— Съвременен герой!
— И защото е съвременен, затова е още по-велик — добави тя. — Нима могат героите на стария свят да се сравняват с нашите?
Поклатих глава. У нас с Мод имаше толкова много общи неща, че рядко имахме за какво да спорим. Възгледите ни за живота бяха твърде сходни.
— Като двама критици, ние отлично се разбираме — засмях се аз.
— А също като корабен майстор и калфа — пошегува се тя.
Но в онези дни нямахме много време за смях, като се вземат под внимание тежката работа и страшната агония на Вълка Ларсен.
Той бе получил нов удар. Бе изгубил способността си да говори, или по-право, бе почнал да я губи. Сега можеше да говори само от време на време. Както той сам се изразяваше, у него като на борсата за ценни книжа „телеграфният апарат“ бил ту изключен, ту включен. Когато „апаратът“ беше включен, Ларсен разговаряше както винаги, само че по-бавно и по-трудно. А после способността му да говори внезапно го напущаше — понякога и посред започнатата фраза — и ние трябваше да чакаме с часове, докато прекъснатата връзка се възстанови. Той се оплакваше от страшни главоболия, което го накара да измисли една особена съобщителна система, в случай че окончателно загуби говора си — едно свиване на пръстите означаваше „да“, а две свивания — „не“. И добре, че намисли това, защото още същата вечер съвсем се лиши от говор. След това отговаряше на нашите въпроси само със свиване на пръстите, а когато искаше сам да каже нещо, драскаше доста разбираемо с лявата си ръка на лист хартия.
Настъпи люта зима. Нижеха се буря след буря със сняг, дъжд и суграшица. Тюлените се отправяха в своето пътешествие на юг и леговището опустя. Аз се трудех неуморно. Въпреки лошото време и силния вятър, който особено много ми пречеше, прекарвах на палубата от сутрин до вечер и работата ми напредваше.
На времето, когато издигах ножицата, бях пропуснал да прикрепя предварително спомагателните въжета и тогава трябваше да се изкачвам по нея. Сега това ми послужи за урок и аз отрано привързах разните насмолени въжета за върха на фок-мачтата. И както винаги изгубих повече време, отколкото бях предполагал — цели два дни изминаха, докато свърша тази работа. А толкова много неща имаше за оправяне — например платната, които в същност трябваше да се съшиват отново. Докато привеждах в ред въжетата и фок-мачтата, Мод съшиваше платното, готова всяка минута да захвърли всичко и да ми се притече на помощ, когато се окажеше, че моите две ръце не стигат. Платното беше тежко и кораво, а тя шиеше с помощта на обикновен матроски напръстник и с триъгълна игла. Скоро ръцете й се покриха с плюски, но Мод не губеше кураж, освен това тя готвеше и наглеждаше болния.
— Долу суеверията! — заявих аз в петък сутринта. — Ще издигнем мачтата още днес!
Всички подготвителни работи бяха завършени. Като навих главното въже около лебедката, повдигнах мачтата, така че тя се отдели от палубата. Прикрепих това въже, после съединих с лебедката въжето от ножицата, което бе завързано в горния край на мачтата, и с няколко завъртания на дръжката поставих мачтата в отвесно положение.
Мод, едва що откъснала ръце от въжето, свързано с лебедката, изръкопляска и извика:
— Отлично! Отлично! Можем да й доверим живота си! Но изведнъж на лицето й се появи тревога.
— Мачтата не е точно на дупката — извика тя, — нима ще трябва да започваме отначало?
Усмихнах се снизходително и като отслабих едно от връхните въжета, издърпах друго, преместих мачтата точно в центъра на палубата. И все пак тя не увисна точно над дупката. По лицето на Мод пак се появи тревога и аз отново се усмихнах снизходително. Манипулирайки повторно с въжетата, успях да поставя мачтата точно над отвора в палубата. След това обясних подробно на Мод как да спуска мачтата, а сам слязох в трюма при степса, в който трябваше да влезе основата на мачтата.
Извиках на Мод да почне и мачтата леко и свободно се придвижи надолу, право над квадратното гнездо. Но при спускането слабо се завъртя около оста си, тъй че страните на квадратния й край не съвпаднаха със страните на квадратния степс. Но аз тутакси съобразих какво трябва да направя. Като извиках на Мод да спре да спуска, качих се на палубата и прикрепих скрипеца към мачтата. Оставих Мод да тегли въжето и се върнах в трюма. При светлината на фенера видях как краят бавно се извърта, докато страните му съвпаднаха със страните на степса. Мод закрепи скрипеца и се върна при лебедката. Мачтата бавно се спускаше надолу, но на последните няколко инча отново се извъртя, макар и съвсем малко. Мод отново я оправи с помощта на скрипеца и отново я заспуска с лебедката. Квадратите съвпаднаха и мачтата легна в степса.