Нададох радостен вик и Мод слезе при мене. При жълтата светлина на фенера ние разглеждахме резултата на нашата работа. После се спогледахме и ръцете ни неволно се сплетоха. Мисля, че и двамата се просълзихме от радост пред постигнатия успех.
— В края на краищата това се оказа лесна работа — забелязах аз. — Цялата трудност бе в подготовката.
— А цялото чудо в осъществяването — добави Мод. — Просто не ми се вярва, че тази огромна мачта е вдигната и поставена на мястото й, че вие я извлякохте от водата, пренесохте я по въздуха и я поставихте тук, в нейното гнездо.
Това е работа на титан!
— „И много други неща изобретиха те …“ — весело започнах аз, но тутакси млъкнах и поех въздух през носа. Погледнах фенера. Не, той не димеше. И отново помирисах.
— Нещо гори! — с увереност заяви Мод.
И двамата се затичахме към стълбата, но аз изпреварих Мод и пръв излязох на палубата. Гъст стълб дим се издигаше от люка на кубрика.
— Вълка е още жив! — промърморих аз на себе си и се втурнах надолу.
В тясното помещение димът бе тъй гъст, че трябваше да опипвам пътя си. И тъй мощно действуваше Вълка Ларсен на въображението ми, че очаквах този безпомощен великан да ме сграбчи за шията и да почне да ме души. В мене едва не надделя желанието да се втурна обратно нагоре към палубата. Тогава си спомних за Мод. За миг тя се мярна пред мене — такава, каквато я видях в трюма при светлината на фенера, мярнаха ми се и нейните влажни от радост кестеняви очи и разбрах, че не мога да се върна назад.
Задушавайки се от дима, аз се доближих най-после до леглото на Вълка Ларсен. Протегнах ръка и го напипах. Той лежеше неподвижно, но от допирането на ръката ми леко помръдна. Опипах одеялата отгоре и отдолу: не усетих никаква топлина, не открих никакви признаци на огън. Но откъде идваше този дим, който ме ослепяваше и караше да кашлям и да се задъхвам? За миг сякаш си загубих ума и се замятах бясно из кубрика. Ударих се силно о масата и се опомних. Дойде ми на ум, че този парализиран човек би могъл да предизвика пожар само някъде около себе си.
Върнах се при леглото на Вълка Ларсен. Там се сблъсках с Мод. Не зная колко време бе стояла в този дим.
— Качете се горе! — заповядах й аз.
— Но, Хъмфри… — започна да протестира тя с хриплив, непознат за мене глас.
— Моля ви! Моля ви! — рязко извиках аз.
Тя послушно се отдръпна от леглото и аз веднага се запитах: ами ако не намери стълбата? Тръгнах подир нея, на стълбата я нямаше. Навярно се е качила вече горе, помислих си. Спрях се нерешително и в същия миг дочух слабия й глас:
— О, Хъмфри, аз се загубих…
Намерих я при задната стена, която тя безпомощно опипваше, и я издърпах на палубата. Чистият въздух ми се стори като нектар. Мод бе слабо зашеметена. Оставих я да лежи на палубата и се спуснах отново надолу.
Източникът на дима трябва да е съвсем близо до Вълка Ларсен, реших аз и тръгнах право към леглото му. Докато опипвах одеялата, нещо топло падна върху ръката ми. Опари ме и аз дръпнах ръката си. Изведнъж всичко ми стана ясно. През пролуките на нара, който се намираше над него, Вълка Ларсен бе подпалил сламеника. Той все още можеше да си служи с лявата ръка. Влажната слама, подпалена отдолу и лишена от приток на въздух, бе тляла през всичкото време.
Когато изтеглих сламеника от нара, той се разпадна на парчета и в същия миг от сламата избухнаха ярки пламъци. Изгасих остатъците от сламеника, които тлееха върху нара, и се втурнах на палубата да вдъхна свеж въздух.
Няколко кофи вода бяха достатъчни да изгасят сламеника, който гореше на пода на кубрика. След десетина минути димът се разнесе и аз позволих на Мод да слезе долу. Вълка Ларсен лежеше в безсъзнание, но само след няколко минути свежият въздух го свести. Ние все още се суетяхме над него, когато той въздъхна и поиска молив и хартия.
„Моля да не ме прекъсвате — написа той. — Аз се усмихвам“.
„Както виждате, аз съм все още парче мая“ — написа той малко по-късно.
— Мога само да се радвам, че това парче е съвсем мъничко — продумах аз.
„Благодаря ви — написа той. — Но помислете си колко още има да се смалявам преди да умра.“