„И все пак аз съм още тук, Хъмп — написа той в заключение. — Сега мога да мисля по-ясно от когато и да било в живота си. Нищо не ме смущава. Пълна съсредоточеност. Аз съм целият тук, дори не само тук“…
Тия думи ми се сториха като послание от вечния мрак, тялото на този човек бе станало негова гробница, странен ковчег, неговият дух продължаваше да живее. Той ще продължава да трепти и да се прекъсне и последната нишка, която го свързва с този свят. И кой може да каже колко дълго ще трепти след това.
Глава XXXVIII
„Струва ми се, че си отива и лявата ми страна — написа Ларсен на сутринта след опита да запали кораба. — Вцепенението се увеличава. Едва мога да помръдна ръката си. Ще трябва да говорите по-високо. Последната съобщителна линия се къса.“
— Имате ли болки? — попитах аз.
Бях принуден да повторя въпроса си по-високо, преди той да отговори.
„От време на време“.
Лявата му ръка бавно и неуверено шареше по хартията и ние с голямо усилие разгадавахме неговите драскулки. Те бяха нещо като отговорите на духовете, каквито показват на спиритически сеанси срещу долар за вход.
„Но аз съм още тук, още съм тук“ — все по-бавно и по-неразбрано драскаше той с ръка.
Ларсен изпусна молива и ние отново го сложихме в ръката му.
„Когато нищо не ме боли, радвам се на пълна тишина и спокойствие. Мислите ми никога не са били тъй ясни. Мога да разсъждавам за живота и смъртта като йога.“
— И за безсмъртието ли? — попита Мод в ухото му.
Три пъти ръката му се мъчеше да надраска нещо, но безрезултатно. Моливът падаше и ние напразно се опитвахме да го сложим пак в ръката му, пръстите не можеха да го задържат. Тогава Мод сама притисна пръстите му към молива, докато ръката му написа огромни букви, и то така бавно, че за всяка буква минаваше по една минута:
„Г-Л-У-П-О-С-Т-И“
Това беше последната дума на Вълка Ларсен, който си остана непоправим скептик до последния си час. Ръката престана да се движи. Тялото леко се помръдна и затихна.
Мод пусна ръката му. Пръстите леко се разтвориха и моливът се търкулна на пода.
— Чувате ли още? — извиках аз, като взех ръката му и зачаках пръстите му да се стиснат веднъж, което би означавало „да“. Но отговор не последва. Ръката бе омъртвяла.
— Устните му едва-едва мърдат — забеляза Мод. Аз повторих въпроса си. Устните му наистина мръдваха. Мод ги докосна с върха на пръстите си и аз отново повторих въпроса.
— Да — заяви Мод и ние въпросително се спогледахме.
— Каква полза от всичко това? — продумах аз. — Какво можем да му кажем?
— О, попитайте го …
Тя се поколеба.
— Попитайте го нещо, на което ще трябва да отговори с „не“ — предложих аз. — Тогава ще знаем със сигурност.
— Гладен ли сте? — извика Мод. Устните се помръднаха и Мод обяви: — „Да“.
— Искате ли месо? — попита го тя.
— „Не“ — беше отговорът.
— Бульон?
— Да, бульон иска — тихо каза Мод, като ме погледна. — Докато все още чува, ние ще можем да държим връзка с него. А след това.
Мод ме погледна някак странно. Устните й затрепераха и в очите й се показаха сълзи. Тя залитна към мене и аз я подхванах с ръце.
— О, Хъмфри — изхлипа тя, — кога ще свърши всичко това? Аз съм тъй уморена, тъй уморена…
Мод отпусна глава на рамото ми, ридания разтърсиха тялото й. Приличаше на перце в моята прегръдка — тъй нежна, тъй крехка. „Тя е вече съвсем сломена — мина ми през ума. — А какво ще правя без нейната помощ?“
Но аз я утешавах и ободрявах, докато се съвзе, окуражи и се оправи душевно тъй бързо, както знаеше да се оправя и физически.
— Просто ме е срам от себе си! — рече тя. И след миг добави с лукава усмивка, която тъй много обожавах: — Но нали съм само една малка женица?
Думите „една малка женица“ ме пронизаха като електрически ток. Това бяха моите думи, моите любими, заветни думи, които отправях потайно към нея. ,
— Отде сте взели тия думи? — попитах тъй рязко, че тя трепна.
— Кои думи? — попита тя.
— Малка женица. ,
— Нима те са ваши?
— Да — отговорих аз. — Това са мои собствени думи. Аз ги измислих.
— Тогава трябва да сте говорили насън — усмихна се тя. Трептящите огънчета отново затанцуваха в очите й.
Знаех, че в този миг и моите очи говореха по-красноречиво от всички думи. Нещо неудържимо ме привлече към Мод. Наведох се към нея против волята си, като дърво, превито от вятъра. Как близко бяхме един до друг в тоя миг! Но тя разтърси глава, като че ли отърсваше от себе си някакви мисли или мечти, и каза:
— На мене тия думи ми са познати цял живот. Така баща ми наричаше майка ми.