Вятърът продължаваше да се усилва през целия ден все така бавно и неизменно, като че ли бе решил да духа и духа непрекъснато, все по-силно и по-силно. А „Призрак“ летеше напред, пореше вълните и развиваше не по-малко от единадесет възли в час. Страшно ми се искаше да запазя тази скорост, но през нощта силите ме напуснаха. Въпреки че физически се чувствувах превъзходно, тридесетте и шест часа, прекарани на руля, най-после ме сломиха. Мод ме увещаваше да спра кораба, но аз знаех, че ще бъде невъзможно да сторя това през нощта, ако вятърът продължаваше да се усилва все така. Ето защо, когато започна да се мръква, без желание, но заедно с това и с чувство на огорчение, поставих „Призрак“ срещу вятъра.
Нямах никаква представа какъв гигантски труд представлява за сам човек свалянето на три платна. Докато бягахме напред под напора на вятъра, не можех да преценя всичката му сила и само когато се обърнахме срещу него,. почувствувах със страх, а донякъде и с отчаяние цялата му свирепа мощ. Вятърът парализираше всяко мое усилие, дърпаше платното из ръцете ми и за миг унищожаваше всичко, което бях постигнал с цената на отчаян десетминутен труд. Към осем часа бях успял да свия само фока от мачтата. Към единайсет часа не бях направил никакъв по-нататъшен напредък. Кръв течеше от върховете на пръстите ми, целите ми нокти бяха изпочупени. От болка и изтощение плачех в тъмнината, скришом от Мод.
Изпаднал в крайно отчаяние, аз се отказвах от опита да сваля и грота и реших да оставя „Призрак“ на едно място, само с едно свалено платно. Изминаха още три часа, докато закрепя кливера и грота, и едва в два часа през нощта, капнал от умора, едва можах да установя, че опитът ми бе успял. Закрепеният фок служеше добре и корабът застана кротко срещу вятъра, без никакво намерение да се обръща с борда към него.
Умирах от глад, но Мод напразно се мъчеше да ме накара да похапна: заспивах с храната в уста, заспивах още докато поднасях залъка до устата си и се събуждах, за да открия, че ръката ми все още виси във въздуха. Бях тъй безпомощен и умиращ за сън, че Мод трябваше да ме придържа на стола — иначе бих паднал при първия наклон на кораба.
Не помня как съм се добрал от кухнята до каютата си. Навярно съм бил като лунатик, когато Мод ме е водила за ръка. Всъщност не съзнавах нищо, докато се събудих в леглото си и забелязах, че обущата ми бяха свалени. Колко време бе изминало, не знаех. В каютата беше тъмно. Всичко ме болеше, едва можех да се помръдна, а допирът на одеялото до пръстите ми причиняваше ужасни болки.
Очевидно утрото още не бе настъпило, затворих очи и отново се унесох в сън. Без да зная, бях проспал целия ден и се събудих едва на следната нощ.
Сънят ми бе станал неспокоен и аз отново се събудих. Драснах клечка кибрит и погледнах часовника си. Той показваше полунощ. Бях напуснал палубата в три! Отначало това ме учуди, но тутакси разбрах в какво се състои работата. Нищо чудно, че сънят ми бе станал тревожен — бях проспал цели двадесет и един часа! Полежах още малко, заслушан в скърцането на „Призрак“, в глухия рев на вятъра, в ударите на вълните о борда, сетне се обърнах на другата страна и спах тихо и мирно до сутринта.
Когато се събудих в седем и не намерих Мод в каюткомпанията, реших, че е в кухнята и приготовлява закуска. Излязох на палубата и се уверих, че „Призрак“ се държи отлично с помощта на своите две платна. Но и в кухнята, където гореше буен огън и водата в чайника вреше, не намерих Мод.
Заварих я в кубрика, до леглото на Вълка Ларсен. Погледнах човека, когото съдбата бе съкрушила в разцвета на неговите сили и го бе захвърлила да лежи тук — жив погребан. По безизразното му застиващо лице сега се четеше някакъв необикновен покой. Мод ме погледна и аз разбрах.
— Животът го е напуснал през време на бурята — казах аз.
— Но той е все още жив — забеляза тя с пълна увереност.
— В него имаше твърде много сила.
— Да, но сега тя вече не го гнети. Неговият дух е свободен — добави тя.
— Наистина сега той е свободен дух — съгласих се аз и като я хванах за ръка, изведох я на палубата.
През тая нощ бурята бавно утихна — тъй бавно, както бе и започнала. На другата сутрин, след закуска, когато изнесох на палубата и приготвих за погребение тялото на Вълка Ларсен, все още духаше доста силен вятър и наоколо играеха разярени вълни. Водата непрекъснато заливаше палубата и се изтичаше през борда. Изведнъж вятърът силно изрева в платната и въжетата, корабът се наведе и зарови борда си във водата. Ние с Мод стояхме до колене във вода. Аз си свалих шапката.
— Спомням си само една част от погребалната служба — продумах аз. — а именно: „И тялото да бъде хвърлено в морето“.