Мод ме погледна учудено и същевременно някак смутено. Но възкръсналото впечатление от сцената, на която някога бях свидетел, настояваше да отдам на Вълка Ларсен същата почит, каквато той бе отдал на своя помощник. Повдигнах края на дъската и обшитото в брезент тяло се плъзна във водата с краката напред. Привързаната към него тежест го повлече надолу. То изчезна.
— Прощавай, Луцифере, горд дух! — прошепна Мод тъй тихо, че думите й замряха в рева на вятъра и аз ги отгатнах само по движението на устните й.
Когато ние, придържайки се за борда, се промъквахме към юта, случайно погледнах към хоризонта, откъм подветрената страна. В това време „Призрак“ бе издигнат от една вълна и можах ясно да видя на разстояние от две-три мили един малък параход, който препускаше право към нас. Беше боядисан в черно и от чутите разговори на ловците за техните бракониерски набези се досетих, че това е североамерикански митнически катер. Показах го на Мод и бързо я поведох към защитената от вълните част на юта.
Спуснах се долу да взема флаг, но си спомних, че при възстановяването на „Призрак“ бях забравил да поставя сигнално въже.
— Няма нужда да им даваме тревожен сигнал — забеляза Мод. — Стига им само да ни видят.
— Спасени сме! — извиках аз тържествено и важно. И в изблик на възторг добавих: — Но не зная дали да се радвам, или не.
Погледнах Мод. Очите ни сега вече не се побояха да се срещнат. Ние се наведохме един към друг и аз не усетих кога Мод се намери в ръцете ми.
— Нужно ли е да ти казвам?… — попитах аз.
Тя отговори:
— Не е нужно… Макар че да се чуе, би било тъй приятно, тъй приятно.
Устните й се сляха с моите. И не зная защо, но пред очите ми изпъкна картината в каюткомпанията, когато веднъж Мод притисна пръсти до устните ми и прошепна:
„Успокойте се, успокойте се!“
— Мила моя, моя малка женичке! — казах аз, като я милвах с едната си ръка по рамото, нещо, което всички влюбени правят, макар че никой не ги е учил на това.
— Съпруже мой! — каза тя и като закри очи с премигващите си клепки, въздъхна щастливо и отпусна глава на гърдите ми.
Погледнах към катера, който беше вече наблизо. От него се спусна лодка.
— Още една целувка, моя скъпа! — прошепнах аз. — Още една целувка, преди да дойдат.
— И ни спасят от самите нас — добави тя с пленителна усмивка, изпълнена с още непознато за мене лукавство — лукавството на любовта.
[# Стиховете в романа „Морският вълк“ са преведени от Сидер Флорин.]
За автора
Известният американски писател Джек Лондон (истинско име Джон Грифит) е роден на 12. I. 1876 г. в Сан Франциско и е починал на 22. XI. 1916 г. в Глен-Елън. Лондон е фамилното име на втория му баща — разорил се фермер.
В младостта си писателят сменя множество различни професии. През 1893 г., едва седемнадесетгодишен, той се отправя като прост матрос на първото си морско пътешествие до бреговете на Япония; работи по шестнадесет часа на ден в консервен завод и фабрика за юта. През 1894 г. участвува в похода на безработните до Вашингтон. Една година по-късно става член на Социалистическата работническа партия на САЩ. Подготвя се самостоятелно и успешно издържа приемните изпити за Калифорнийския университет, но поради липса на средства напуска следването, след като завършва три семестъра. Прекарва зимата на 1897–98 г. в Аляска, обзет от „треската за злато“.
През 1899 г. започва да публикува разкази за Севера, включени в сборника „Синът на вълка“ (1900 г.) и др. Тематично свързани с тях са последвалият роман „Дъщеря на снеговете“ (1902 г.) и талантливите повести за животни — „Дивото зове“ (1903) и „Белия зъб“ (1906 г.).
Герои на тези ранни произведения на Джек Лондон са силните и мъжествени хора, готови да се притекат на помощ на другарите си, способни на голяма и истинска любов.
Благородството на човешката природа, яркият свят на екзотиката и приключенията са присъщи и за творбите на писателя на морска тема.
През 1904 г. е публикуван романът му „Морският вълк“, през 1911 г. — сборникът „Разкази от Южните морета“ и др.
„Хора от бездната“ (1903 г.) е книга за страшния живот на бедняците в Лондон, който писателят посещава малко преди написването й.
Джек Лондон се проявява и като не по-малко талантлив журналист, майстор на документалния очерк. На няколко пъти е работил като военен кореспондент.
През 1908 г. е публикуван романът „Желязната пета“, който представлява остра критика на финансовия капитал. В тази утопия авторът описва борбата за социалното преустройство на света.