— Ей, ти! Цяла нощ ли ще се бавиш навън? Къде е чайникът? Зад борда ли го изтърва? Жалко! По-добре да беше си строшил главата!
Успях криво-ляво да се изправя на крака и закуцуках към кухнята. Огромният чайник се намираше все още в ръката ми и аз го подадох на готвача. Но той започна да негодува или по-право престори се, че негодува.
— Ех, че си глупак! Бих желал да знам за какво те бива! А? Не може и малко чай да занесе, без да го разлее! Сега ще трябва отново да топля вода. Но защо подсмърчаш такъв? — нахвърли се той срещу мене в нов пристъп на ярост. — О, ударило си крачето, клетото мамино детенце!
Не подсмърчах, не охках, макар че лицето ми сигурно е било изкривено от болка. Събрах всички сили, стиснах зъби и почнах да подскачам от кухнята до каюткомпанията и обратно без по-нататъшни инциденти. Последиците от тази случка за мен бяха две: първо, удареното коляно, което никой не превърза и от което страдах дълги месеци, и, второ, прякорът „Хъмп“, с който Ларсен ме нарече от кърмата. След това никой вече не се обръщаше към мене другояче; самият аз дотолкова свикнах с новото си име, че почнах мислено да се наричам Хъмп, да мисля за себе си като за Хъмп, като че ли бях кръстен така още от рождение.
Съвсем не беше лесно да се прислужва на масата, около която седяха Вълка Ларсен, Иохансен и шестимата ловци. Преди всичко каюткомпанията бе тясна и аз с мъка се движех из нея, още повече, че корабът яростно се клатушкаше от една страна на друга. Но от всичко най-много ме огорчаваше пълното равнодушие на хората, които обслужвах. Усещах през дрехите си как коляното ми отичаше все повече и повече и от болки ми се виеше свят. В огледалото, окачено на стената на каюткомпанията, от време на време виждах собственото си бледо, изкривено от болка лице. Навярно всички добре забелязваха моето окаяно положение, но никой не заприказва с мене, никой не ми обърна внимание, така че по-късно, когато миех съдовете, бях почти благодарен на Вълка Ларсен, който каза:
— Не се тревожете от такава дребна работа! След време ще свикнете! Може и да си останете малко куц, но все ще се научите да ходите! — И добави: — Това вие бихте нарекли парадокс, нали?
И той, види се, остана доволен, когато му кимнах с обичайното:
— Да, сър!
— Предполагам, че сте що-годе вещ по някои литературни въпроси? А? Добре! Друг път ще поговоря с вас!
И без да ми обърне внимание, той ми даде гръб и се изкачи на палубата.
Вечерта, след като бях извършил безкрайно много работа, ме изпратиха да спя в кубрика при ловците, дето се настаних на един свободен нар. Радвах се, че се отървах от отвратителното присъствие на готвача и че ще мога да дам отмора на краката си. За моя изненада дрехите бяха изсъхнали на гърба ми, ала аз не забелязах в себе си никакви признаци на простуда — нито от последната морска баня, нито пък от продължителното стоене във водата след потъването на „Мартинец“. При обикновени обстоятелства след всичко преживяно навярно би трябвало да остана на легло и да прибегна до грижите на опитна болногледачка.
Но болката в удареното коляно ставаше все по-непоносима. Доколкото можах да разбера от силното подуване, капачето на коляното се бе изместило. Докато седях на нара и разглеждах коляното си (и шестимата ловци бяха в кубрика, пушеха и високо разговаряха), Хендерсън му хвърли бегъл поглед.
— Мръсна работа! — забеляза той. — Вържи го с някакъв парцал и ще мине!
И нищо повече. А ако това ми се бе случило на сушата, аз бих лежал в меко легло, за мене би се грижил някои хирург, който несъмнено би предписал пълна почивка. Но все пак трябва да отдам нужната справедливост на тия хора: колкото безразлични бяха към моите страдания, толкова безразлични бяха те и към себе си, когато ги сполетеше някаква беда. Това според мене се дължеше преди всичко на навика и после на обстоятелството, че те не бяха тъй чувствително устроени. Напълно съм убеден, че човек с по-изтънчена нервна система и с по-силна чувствителност би страдал двойно или тройно повече от тях при едно и също нараняване.
Макар и да бях капнал от умора, болката в коляното не ми позволяваше да заспя. С голяма мъка успявах да задържам стенанията си. У дома, разбира се, аз бих се отпуснал на воля, но тази нова и примитивна обстановка неволно ме принуждаваше да бъда суров и сдържан. Хората около мене, подобно на диваците, се отнасяха стоически към важните неща, а що се отнася до дребните, бяха като деца.