По-#късно имах случая да видя как Керфут, един от ловците, си загуби пръста, който беше смазан на пихтия, и все пак човекът не издаде никакъв звук, не се промени дори и изразът на лицето му. Но вместо това много пъти виждах същия този Керфут да изпада в дива ярост за най-малките дреболии.
Ето го и сега — кряска, реве, размахва ръце и отчаяно ругае, и то само защото не могат да се споразумеят с друг един от ловците дали малките тюленчета знаят да плуват още от рождение. Керфут твърдеше, че това умение малките тюленчета притежавали още с появяването си на този свят, а другият ловец, Латимер, мършав янки с хитри, силни, опънати очи, поддържаше обратното — че малките тюленчета именно затова се раждали на сушата, защото не умеели да плуват, и че майките им трябвало да ги учат на този мурафет точно тъй, както и птиците учат своите птичета да летят.
През това време останалите четирима ловци — кой облегнат върху масата, кой излегнат на леглото — бяха оставили двамата противници да спорят. Но те слушаха с голям интерес и от време на време страстно вземаха страна в спора. Понякога всички почваха да говорят изведнъж и тогава гласовете им се блъскаха насам-натам в тясното помещение и звучаха като театрален гръм. И колкото по-несъществен беше предметът на техния спор, толкова по-наивни и детински бяха техните доводи. Или по-право, доводите бяха малко, дори никакви. Техният метод на спор се състоеше в това да отстояват, потвърждават или да отричат. В това се и състоеше цялото им изкуство да спорят. Дали новородените тюленчета знаят да плуват, или не, ловците се опитваха да докажат просто като изказваха собственото си мнение с войнствен вид и го съпровождаха с остри нападки срещу своя противник, като не забравяха да атакуват неговото мнение, умствените му способности, произхождението и неговото минало. Противното мнение биваше изказвано по съвършено същия начин. Разказвам всичко това, за да покажа умствения уровен на хората, с които бях принуден да общувам. Интелектуално те бяха деца, макар и външно да приличаха на възрастни мъже.
И през цялото време непрекъснато пушеха — пушеха евтин, зловонен тютюн. В кубрика просто не можеше да се гледа от дим; този дим заедно със силното клатушкане на борещия се с вълните кораб несъмнено биха ме тръшнали на леглото от морска болест, ако бях предразположен към нея. Аз и без това чувствувах, че ми се повръща, при все че причината за това гадене можеше да бъде както болката в крака ми,така и крайната ми преумора.
Лежах и размишлявах и естествено мислите ми се въртяха преди всичко около самия мене и положението, в което бях изпаднал. Наистина, невероятно, нечувано! Аз, Хъмфри Ван Уейдън, учен и с ваше позволение любител на изкуствата и литературата, съм принуден да се търкалям тук в някакъв си кораб, който пътува на лов за тюлени в Берингово море. Юнга! Никога в живота си не бях извършвал каквато и да е тежка физическа работа, а още по-малко — кухненска работа! Бях водил спокоен, лишен от събития заседнал живот — живот на учен и самотник със сигурен и приличен доход. Бурните преживявания и разните видове спорт никога не ме бяха привличали. Винаги съм бил книжен червей, както и ме наричаха моите сестри и баща ми още когато бях дете. Само веднъж в живота си тръгнах на излет, но напуснах компанията още в началото и се върнах към удобствата на заседналия живот. И ето че сега пред мене се откриваше нерадостната и безкрайна перспектива да нареждам масата, да беля картофи и да мия съдове. А и физически не бях здрав. Лекарите непрекъснато ме уверяваха, че имам великолепно тяло, което обаче никога не съм развивал чрез упражнения. Мускулите ми бяха слаби и меки като у жена — така поне ми казваха лекарите, когато се опитваха да ме убедят, че трябва да се захвана сериозно с гимнастически упражнения. Но аз предпочитах да развивам мозъка вместо тялото си и ето — сега се намерих съвсем неподготвен за суровия живот, който ми предстоеше.
Това беше само една част от нещата, които премислих, и то с цел да се оправдая предварително във връзка с жалката и безпомощна роля, която ми бе съдено да играя. Мислех също за майка си и сестрите си и си представях тяхната мъка. Та нали и аз съм една от жертвите на потъналия „Мартинец“, един от безследно изчезналите! Пред очите ми изпъкваха ясно заглавията на вестниците, виждах как приятелите ми от университетския клуб клатят глави и казват: „Горкият момък!“. Виждах и Чарли Фъръсет в минутата, когато си вземах сбогом през онова паметно утро, как той, излегнат в халат върху кушетката до прозореца, изричаше като оракул своите песимистични епиграми.