А в това време корабът „Призрак“ се гмуркаше, изкачваше се по движещите се водни възвишения, потъваше в разпенени долини и си проправяше път все по-далеч и по-далеч към сърцето на Тихия океан, като отнасяше и мене на борда си. Слушах как навън бучи вятърът. Неговият глух вой едва долиташе до слуха ми. От време на време по палубата над главата ми се разнасяше тропот на нечии стъпки. Около мене всичко скърцаше непрекъснато, дървените подпори и съоръжения пъшкаха, стенеха и се оплакваха на хиляди гласове. Ловците все още продължаваха да спорят и да крещят като някакви човекоподобни земноводни същества. Въздухът беше пълен с ругатни и непристойни думи. Виждах възбудените им гневни лица, чиято грубост се подчертаваше от бледожълтата светлина на лампите, полюшваше се насам-натам заедно с кораба. През облаците дим наровете изглеждаха като леговища на животни в някаква менажерия. По стените висяха непромокаеми дрехи и морски ботуши, а тук-там върху рафтовете лежаха карабини и сачмалийки. Всичко това ми напомняше картини из живота на пирати и морски разбойници от преди много години. Моето въображение се разгорещи и не ме остави да заспя. А това беше дълга, дълга, досадна и тъжна, и много дълга нощ.
Глава V
Моята първа нощ, прекарана при ловците, се оказа и последна. На другия ден новият щурман Йохансен бе изгонен от Вълка Ларсен и изпратен да спи в кубрика на ловците. На мене бе заповядано да се настаня в малката каюта, която още в първия ден на пътуването бе сменила вече двама квартиранти. Ловците скоро узнаха причината за тази промяна и не закъсняха да дадат израз на своето недоволство. Оказа се, че през нощта Йохансен преживявал отново всички събития от изтеклия ден. Непрестанните му разговори, викове и командуване на сън не се понравили на Вълка Ларсен и той решил да поднесе това „удоволствие“ на ловците…
След безсънната нощ аз осъмнах съвсем без сили, изтощен и измъчен; тъй започна вторият ден от пребиваването ми на „Призрак“. Томъс Мъгридж ме вдигна от нара в пет и половина, и то така, както Бил Сайкс19. Навярно е вдигал от сън кучето си, но за грубостта си към мене мистър Мъгридж заплати Достойно, дори с лихвите. Излишният шум, който бе вдигнал (аз бях лежал цяла нощ с отворени очи), изглежда бе събудил едного от ловците, защото в полумрака профуча тежък ботуш и мистър Мъгридж изпищя от болка и най-смирено запроси извинение от всички. По-късно в кухнята забелязах, че ухото му е ожулено и подуто. То никога вече не можа да придобие първоначалния си вид и матросите почнаха да го наричат „карфиоленото ухо“.
Този ден ми донесе най-различни неприятности. Предната вечер бях прибрал от кухнята изсъхналите си дрехи и първата ми работа сега бе да се отърва от парцалите на готвача. Потърсих кесията си. Освен няколкото дребни монети (а аз имам отлична памет за такива неща) в нея имаше сто осемдесет и пет долара в злато и банкноти. Кесията си намерих, ала съдържанието й — освен няколкото дребни монети — беше изчезнало. Казах това на готвача, когато се качих в кухнята да започна работа, и макар че предварително очаквах да чуя груб отговор, никак не бях подготвен за свирепата реч, която трябваше да чуя.
— Я слушай, Хъмп! — изхриптя той и в очите му засвяткаха зли пламъчета. — Искаш ли да ти разбия носа? Ако смяташ, че съм крадец, то запази това за себе си, иначе здравата ще си изпатиш за грешката! Що за благодарност е това, дявол да го вземе? Дотътри се тука — изхвърлена мръсна отрепка, — прибрах те в моята кухня, държа се с теб като човек и ето какво получавам в награда! Да бях те оставил да вървиш по дяволите, ето що! Но и сега не е късно…
При тия думи той сви юмруци и запристъпва към мене. За мой срам, трябва да призная, аз се отдръпнах от пътя му и изтичах навън от кухнята. И какво друго можех да сторя? На тоя проклет кораб царуваше силата, само грубата сила! Моралното убеждение беше нещо съвсем непознато. Представете си сами: човек със среден ръст, доста мършавичък, със слаби, недоразвити мускули, привикнал на спокоен, мирен живот, останал чужд на всякакво насилие… Какво би могъл да стори тук такъв човек? Да се опълчвам срещу тия озверени хора, би било така безсмислено, както и да се впусна в бой с някой разярен бик.
Ето как разсъждавах аз на времето, в желанието си да се самооправдая и да успокоя собствената си съвест. Но такова оправдание не ме задоволяваше: дори и днес, когато си спомням за всички тези случаи, все още се чувствувам не напълно реабилитиран. Положението, в което бях изпаднал, се намираше извън общоприетите норми на поведение и изискваше много повече от бездушното заключение на фактите. Погледнато строго логично, нямаше нищо, от което да се срамувам, и все пак аз се срамувам всеки път, когато си спомням за всички тия преживявания, и в името на моята мъжка гордост чувствувам, че тя беше безброй пъти омърсена и унижена.