Това случайно запознаване с неговата друга страна ме окуражи и аз реших да поговоря с капитана за изгубените си пари.
— Ограбиха ме — казах му аз малко по-късно, когато го сварих да се разхожда сам напред-назад по палубата.
— Сър — поправи ме той не грубо, но настойчиво.
— Ограбиха ме, сър — поправих се аз.
— Как се случи това? — попита той.
Разказах му цялата история: как дрехите ми бяха оставени да съхнат в кухнята и как по-късно готвачът за малко не ме наби, когато му споменах за парите.
Вълка Ларсен ме изслуша и се усмихна.
— Задигнали са ги, значи — заключи той. — Готвачът ги е задигнал. Ами как мислите, нима вашият жалък живот не струва толкова пари? Впрочем нека това ви послужи за урок! С течение на времето ще се научите сам как трябва да пазите парите си. Предполагам, че досега вместо вас това е правил адвокатът или финансовият ви посредник.
Почувствувах насмешката в неговите думи, но все пак попитах:
— Как мога да получа парите си обратно?
— Това си е ваша работа. Сега нямате ни адвокат, ни финансов посредник, така че ще трябва да се уповавате само на себе си. Падне ли ви в ръката някой долар, стискайте го здраво. Човек, който оставя наоколо парите си, както сте направили вие, заслужава и да ги загуби. При това сте извършили и грях — нямате право да изкушавате ближния си. Съблазнили сте готвача и той е прегрешил. Изложили сте на опасност неговата безсмъртна душа. Впрочем, вярвате ли в безсмъртието на душата?
При този въпрос клепачите му лениво се повдигнаха, сякаш някаква завеса се вдигна пред очите ми и аз можах да надзърна в душата му. Но това бе само илюзия. Уверен съм, че никой никога не бе успял да надникне дълбоко в душата на Вълка Ларсен, нито дори да я зърне. По-късно се убедих, че това беше една много самотна душа, която никога не се разкриваше, макар че от време на време обичаше да си играе на откровеност.
— Аз виждам безсмъртието в очите ви — отвърнах аз, като пропуснах думата сър. Това сторих само за опит, защото предполагах, че интимността на нашия разговор ще разреши това.
Ларсен действително не обърна внимание на този пропуск.
— Вие, предполагам, искате да кажете, че виждате в тях нещо живо, което няма непременно да живее вечно.
— Виждам нещо повече от това — смело продължих аз.
— В такъв случай виждате съзнанието. Виждате съзнанието на живота, което живее, докато трае и самият живот, и нищо повече. Вие не можете да видите безкрайността на живота.
Колко ясна мисъл имаше той и как умело излагаше това, което мислеше! Като ме погледна с любопитство, Ларсен се обърна и отправи взор срещу вятъра над оловното море. Очите му потъмняха, линиите на устата му станаха сурови и строги. Очевидно той бе изпаднал в песимистично настроение.
— А и защо ли? — сприхаво попита той, като се обърна отново към мене. — Дори да съм безсмъртен, какво от това?
Аз мълчах. Как бих могъл да обясня идеализма си на тоя човек? Как можех да изразя с думи онова, което само се чувствува, което прилича на музика, слушана насън. Онова, което, макар и да е напълно убедително, не се поддава на изразяване?
— Но в какво вярвате тогава? — отговорих аз с въпрос.
— Вярвам, че животът е една страшна бъркотия — отговори незабавно той. — Прилича на мая, на фермент, който се движи минута, час, година, сто години, но рано или късно това движение престава. Големите изяждат малките, за да продължат да се движат; силните изяждат слабите, за да запазят силата си. Тези, които имат късмет, изяждат по много и се движат по-дълго… И нищо повече! Как ще обясните всичко това?
Той махна нетърпеливо с ръка към неколцината матроси, които се занимаваха с някакво въже посред палубата.
— Ето, те се движат, но така се движи и медузата. Движат се, за да ядат, и ядат, за да продължават да се движат. Нищо повече! Живеят за стомаха си, а стомахът съществува за тях. Омагьосан кръг, по който никъде не ще стигнеш, както не стигат и те. Впрочем, накрая те спират. Престават да се движат. Умират.
— Но те имат блянове — прекъснах го аз. — Лъчезарни, светли мечти …
— Да лапат! — поучително възрази той.
— И нещо повече…
— Да лапат! Мечтаят да имат по-голям апетит и по-големи успехи в задоволяването му! — Гласът му прозвуча рязко и съвсем сериозно. — Ето що: те мечтаят да извършат успешни пътувания, които да им донесат повече пари, за да станат щурмани или да открият някое съкровище — с една дума, мечтаят така да устроят живота си, че да могат по-лесно да ограбват ближните си, да пиянствуват по цели нощи, да плюскат, а мръсната работа да оставят на други. И ние с вас сме също като тях. Няма никаква разлика освен може би тая, че ние ядем повече и по-добре. Сега аз ги поглъщам, поглъщам също и вас. Но в миналото вие сте яли повече от мене. Спали сте на меки легла, носили сте фини дрехи, яли сте вкусни ястия. Но кой е създал тия легла, тия дрехи, тия ястия? Не вие! Вие никога нищо не сте създали с пот на челото си. Живеете с доходи, спечелени от баща ви. Приличате на птицата фрегат, която напада глупавите морски гарвани и им отнема уловената от тях риба. Вие принадлежите към оная пасмина хора, които съставляват така наречената управляваща класа, които властвуват над всички хора и изяждат храната, добита от други хора — храна, която те самите с охота биха яли. Вие се обличате в топли дрехи. А хората, които създават тия дрехи, зъзнат в парцали и отгоре на всичко са принудени да молят за работа — вас или вашия адвокат, или вашия финансов посредник.