Невидимият параход надаваше сигнал след сигнал, а рогът му отговаряше с тревожно смущение.
— А сега си разменят любезности и се опитват да се разминат — продължи червеноликият пътник, когато неспокойните сигнали замлъкнаха. Лицето му сияеше и очите му блестяха от възбуждение, докато ми обясняваше на разбираем език разговора между роговете и сирените.
— Това там, отляво, е параходна сирена. А по-нататък, чувате ли, сякаш някой кряка! Доколкото разбирам, това е някаква парна гемия, която навлиза в залива срещу отлива.
Изведнъж току пред самите нас се разнесе кратко, но пронизително, сякаш налудничаво свирене. „Мартинец“ отвърна с удари на гонг. Колелата на нашия параход спряха, пулсиращият им ритъм замря, а след това отново се завъртяха. Пронизителното свирене, напомнящо цвъртене на щурец посред рева на огромни зверове, долетя сега отстрани от мъглата и бързо взе да затихва. Аз погледнах въпросително спътника си.
— Някоя отчаяно смела моторница — обясни ми той. — Трябваше да я потопим, тая малка черупка! Те причиняват само беди! А и за какъв ли дявол са? Седне някой осел на борда, подкара я през куп за грош и току свири ли. свири до проглушаване, сякаш иска да каже на целия свят, че ето, „той иде, сам не може да се опази! Да, той пътува! А вие — внимавайте, правете му път! Трябва да има елементарна вежливост“… но те много разбират от вежливост!
Този с нищо неоправдан гняв ми се стори много забавен и докато моят събеседник възмутен куцукаше нагоре-надолу по палубата, аз отново се поддадох на романтичното обаяние на мъглата. А в нея наистина имаше романтика — в тая мъгла, разстлала се над въртящата се прашинка, наречена земя, като сива сянка; а хората, тия искрици светлина, обхванати от ненаситна жажда за дейност, препускат на своите коне, направени от дърво и стомана, право през самата сърцевина на тази тайна, търсят слепешката път през невидимото, шумят и крещят самонадеяно, сърцата им тръпнат от неувереност и страх.
Гласът на моя спътник ме върна отново в действителността и ме накара да се усмихна. Ето че и аз се лутам, опипвам пътя, докато си мисля, че уверено препускам през същата тайна.
— Охо! Някои иде насреща ни! — рече червеноликият. — Чувате ли? Иде много бързо и право срещу нас! Изглежда, че не са ни чули. Вятърът духаше насреща ни.
Северният бриз духаше право в лицата ни и аз можах съвсем ясно да чуя свиренето отстрани и пред нас.
— Пътнически ли е? — попитах аз. Червеноликият кимна и прибави:
— Да, иначе не би летял така стремглаво! Нашите там горе се изплашиха! — изкиска се той.
Погледнах нагоре. Капитанът, подал глава и рамене от кабината на кормчията, се взираше напрегнато в мъглата, сякаш се надяваше да я прониже със силата на волята си. Лицето му издаваше тревога. Тревога бе изписана и върху лицето на моя спътник, който закуцука до перилата и със същата напрегнатост започна да се взира по посока на невидимата опасност.
Всичко се случи с невероятна бързина. Мъглата се разкъса, сякаш разсечена с нож и пред нас изникна носът на параход; от двете му страни се влачеха гирлянди от мъгла, като морски водорасли около хрилете на Левиатан. Успях да видя кабината на кормчията и показалия се от нея белобрад старик. Той беше облечен в синя униформа и аз добре си спомням спретнатия му и спокоен вид. При дадените обстоятелства неговото хладнокръвие изглеждаше ужасно. Той не възропта срещу съдбата, погледна я в лицето и хладнокръвно зачака удара. Навеждайки се напред, той ни изгледа спокойно, изпитателно, сякаш искаше да определи в коя точка ще стане сблъскването, и не обърна никакво внимание на нашия кормчия, който, побелял от гняв, изрева:
— Добре я свършихте!
Сега, като си спомням миналото, разбирам, че тази очевидна забележка не се нуждаеше от никакъв отговор.
— Хванете се за нещо и се дръжте здраво! — извика ми червеноликият. Неговата разпаленост угасна и той сякаш сам се зарази от това свръхестествено спокойствие. — Чувате ли как пищят жените? — мрачно, почти с горчивина промълви той и на мене ми се стори, че подобно нещо не му се случваше за първи път.
Корабите се сблъскаха преди да успея да се възползувам от неговия съвет. Изглежда че нашият параход бе ударен в средата, но аз нищо не виждах, тъй като насрещният кораб беше извън полето на моето зрение. „Мартинец“ силно се наклони, разнесе се трясък и пукот на счупени дъски и греди. Строполих се по очи върху мократа палуба и преди още да бях успял да се изправя на крака, дочух викове на жени. Това бяха неописуеми, смразяващи кръвта писъци, които ме хвърлиха в панически страх. Спомних си, че спасителните пояси се намираха в салона и се отправих натам, но пред вратата ме посрещна и отхвърли назад поток от обезумели мъже и жени. Не си спомням какво се случи в следващите няколко минути, но в моето съзнание се запази съвсем ясно как свалям спасителните пояси от рафтовете над главата ми, а червеноликият ги завързва около телата на изпадналите в истерика жени. Тази картина като никоя друга се запечата в паметта ми с ярки и резки черти. И сега като че е пред очите ми — зъбестите краища на дупката в стената на салона, през която на кълба нахлува сива мъгла; празните кресла, отрупани с разни пакети, чанти, слънчобрани и наметала, разхвърляни по време на внезапното бягство; дебелият джентълмен, който бе чел статията ми, опакован в корк и брезент, все още със списанието в ръка, който с монотонна настойчивост ме пита дали според мене няма някаква опасност; червеноликият господин, който се поклаща бодро на изкуствените си крака и надява спасителни пояси на всички, които влизат в салона; спомням си накрая писъците на обезумелите жени.