— Аз винаги се разбирам добре с началството — каза ми той с доверчив тон. — Зная как да се държа с тях и да ги накарам да ме ценят. Така беше и с последния ми шкипер24: колко пъти съм се отбивал в каютата му да си побъбрим приятелски и да се почерпим! „Ей, Мъгридж — казваше ми той, — ти си сгрешил призванието си!“ — „Как тъй?“ — питам го. — „Трябвало е да се родиш благородник, та да не става нужда да работиш за насъщния си“. Господ да ме убие, Хъмп, ако той не ми каза точно така, дума по дума, когато се бях разположил като у дома си в неговата каюта; пушех от неговите пури и пиех от неговия ром.
Тия глупави хвалби просто ме вбесяваха. Никога не бях чувал по-омразен глас. Мазният му, подлизурски тон, гадната му усмивка и чудовищната самоувереност тъй разстройваха нервите ми, че понякога започвах целия да треперя. Без съмнение той бе най-отвратителната и омразна личност, която някога бях срещал. Неговата мръсотия при готвене не можеше да се опише и тъй като той приготовляваше цялата храна, която се ядеше на борда, аз бях принуден да ям с крайна предпазливост и да избирам от най-малко мръсните неща.
Моите ръце, несвикнали с физически труд, ми причиняваха големи неприятности. Ноктите се начупиха и почерняха, а кожата така се замърси, че не можеше да се изчисти дори и с четка. След това се заредиха безкрайни болезнени мехури, а на ръката ми под лакътя се появи рана от изгорено, тъй като веднъж при люшкането на кораба се подпрях на кухненската печка. Коляното също продължаваше да ме боли. Отокът не спадаше и капачето все още не беше се наместило. Шетането на крак от сутрин до вечер съвсем не облекчаваше положението му. Трябваше да почивам, ако исках коляното ми да се оправи.
Почивка! По-рано дори не подозирах значението на тази дума. Бях почивал цял живот, без да съзнавам това. А сега, ако можех да поседна спокойно поне половин час и да не върша нищо, да не мисля за нищо, бих изпитал най-голямото щастие на света. И всичко това беше за мене като някакво откровение. Да: сега вече по-лесно ще мога да разбирам хората на труда. Никога не бях и сънувал, че работата бе такова страшно нещо! От пет и половина сутрин до десет вечерта аз бях роб на всички и на всекиго и нямах никакво свободно време освен кратките мигове, които понякога си открадвах към края на втората вечерна вахта. Достатъчно бе да се застоя само за миг, за да погледна блесналото под слънцето море или някой матрос, който пълзеше нагоре към гафелите25 на топселите или се катереше по букшприта26, и тутакси зад мене се разнасяше омразният глас: „Е, Хъмп, стига си зяпал! Или мислиш, че не те виждам?“.
В кубрика на ловците настроението се влошаваше и до ушите ми долетя слухът, че Смок и Хендерсън са стигнали до бой. Хендерсън минаваше за най-способния между ловците: той беше флегматичен момък и трудно се разпалваше, ала изглежда, че сега наистина го бяха изкарали из търпение, защото Смок се разхождаше с посиняло и подуто око и когато дойде на вечеря, приличаше на разярен звяр.
Преди вечеря бях свидетел на едно жестоко зрелище, което говори ясно за безсърдечността и грубостта на тези хора. На борда имаше и един новак на име Харисън, неугледен, тромав селски момък, когото по всяка вероятност само жаждата за приключения бе накарала да се впусне в това свое първо плаване. При такъв слаб и непостоянен вятър нашата шхуна трябваше много да лавира. В такива случаи платната се пренасяха от единия борд на другия и един матрос биваше изпращан горе да премести фор-топсела. И ето че когато Харисън беше на вахта, въжето се оплете около скрипеца, намиращ се в края на гафела. Доколкото можах да разбера, имаше само два начина да се оправи: или да се спусне фокът, което би било сравнително лесно и безопасно, или пък някой да се покатери по тънкото въже до самия край на гафела — твърде рисковано начинание.
Йохансен извика на Харисън да се качи по въжето. На всички беше ясно, че момъкът се страхува. И в това нямаше нищо чудно — предстоеше му да се издигне осемдесет фута над палубата и да повери живота си на тия тънки, люлеещи се въжета. При по-равномерен бриз опасността не би била тъй голяма, но сега „Призрак“ подскачаше от вълна на вълна и при всеки негов наклон платната се развяваха и плющяха, а въжетата ту се разхлабваха, ту се опъваха до скъсване. Те биха могли да изтърсят човека тъй неочаквано, както кочияшът поваля муха с камшика си.
25
Гафел — наклонена къса греда, която с единия си край се опира в мачтата и служи за издигане на топсела. — Б. пр.
26
Букшприт — дървена греда, поставена хоризонтално или леко наведено на носа на кораба, за която се привързват долните предни ъгли на бом-кливера. — Б. пр.