Но нека се върнем към Харисън. Цели десет минути трябваше Йохансен да обижда, да хули нещастника, докато най-сетне го накара да помръдне от мястото си. Младият матрос се добра някак си до края на гафела, където, след като обкрачи самата греда, му стана по-лесно да се задържи. Той успя да оправи въжето и можеше вече да се върне обратно по въжетата и да се спусне надолу по мачтата. Но момъкът бе изгубил присъствие на духа. Той не искаше да смени сегашното си, макар и несигурно положение с още по-несигурното спускане.
Харисън разгледа ефирния път, който трябваше да измине високо във въздуха, сетне отправи поглед към палубата. Очите му бяха разширени от ужас, а цялото му тяло трепереше страшно. Никога не ми се бе случвало да видя смъртен страх, тъй дълбоко изписан върху човешко лице. Йохансен напразно му подвикваше да слиза. Всеки миг Харисън можеше да бъде запокитен долу от гафела, ала той беше просто вцепенен от ужас и не се помръдваше. Вълка Ларсен се разхождаше нагоре-надолу по палубата, разговаряше със Смок и не обръщаше повече внимание на Харисън, само веднъж троснато извика на кормчията:
— Излязъл си от курса, приятелю! Внимавай, ако искаш да ти е мирна главата!
— Слушам, сър! — отвърна кормчията, като завъртя малко руля.
Неговата вина се състоеше в това, че се бе отклонил едва-едва от установения курс, за да даде възможност на слабия вятър да поиздуе платната и да ги задържи в едно и също положение. По този начин той се бе опитал да помогне на нещастния Харисън, рискувайки същевременно да си навлече гнева на Вълка Ларсен.
Времето минаваше и напрежението ставаше все по-непоносимо. Томъс Мъгридж обаче намираше случката за много забавна и непрекъснато подаваше глава от кухнята и пускаше разни шеговити забележки. О, как го мразех. И как в тези тежки минути моята ненавист към него взе исполински размери! За пръв път в живота си изпитвах желание да убия човек — „замириса MIH на кръв“, както се изразяват някои от нашите писатели и любители на цветисти образи. Животът изобщо може би си оставаше все още свято нещо, но специално животът на Томъс Мъгридж се превърна за мене в нещо много скверно, заслужаващо презрение. Почувствувал тая жажда за убийство, аз се поуплаших и през ума ми мина мисълта: нима съм вече заразен от грубостта на обкръжаващата ме среда? Та нали аз винаги бях твърдял, че смъртното наказание е несправедлива и недопустима мярка, дори и при най-тежките престъпления!
Измина не по-малко от половин час, когато забелязах, че Джонсън и Луис разпалено се препират за нещо. Спорът завърши едва когато Джонсън се отскубна от Луис, който се опитваше да го задържи, и тръгна бързо нанякъде. Той прекоси палубата, добра се до фор-вантите и започна да се катери към върха. Но това не убягна от острия взор на Вълка Ларсен.
— Ей, ти, къде си тръгнал? — извика той.
Джонсън се спря на място. Той погледна капитана право в очите и отвърна бавно:
— Отивам да сваля момчето.
— Слизай веднага от вантите, дявол да те вземе! Чуваш ли? Долу, по-скоро!
Джонсън се поколеба, ала дългогодишният му навик да се подчинява на капитаните на корабите надделя, той се спусна на палубата и се отправи с помрачено лице към носа на кораба.
Към пет и половина часа аз слязох в каюткомпанията да приготвя масата за вечеря, но едва ли съзнавах какво върша — пред очите ми все още стоеше мятащият се гафел и впилият се в него блед, разтреперан матрос, който отдолу изглеждаше като някаква смешна буболечка. Когато в шест часа тръгнах за кухнята да взема вечерята и излязох на палубата, видях Харисън все още в същото положение. Около масата разговаряха за съвсем други неща. Изглежда, че никой не се интересуваше за живота на този човек, подхвърлен на смъртна опасност за тоя дето духа. Но когато малко по-късно изтичах без нужда към кухнята, за моя най-голяма радост видях как Харисън, залитайки, се придвижваше с усилие от вантите към входа на кубрика. Най-сетне той беше събрал достатъчно кураж и се бе спуснал от върха на мачтата.
Преди да приключа с този епизод, ще ми се да предам поне част от разговора, който имах с Вълка Ларсен в каюткомпанията, където бях останал да измия съдовете.
— Тая вечер ми изглеждате някак неразположен — започна той. — Какво ви е?
Видях, че той добре разбираше защо се чувствувам почти тъй зле, както самият Харисън, и че иска да изпита моята откровеност, затова отговорих: