— Разстрои ме това жестоко отнасяне с момчето.
Ларсен се усмихна.
— Изглежда, че това у вас е нещо като морска болест. Някои хора страдат от нея, други не.
— Не съм съгласен — възразих аз.
— Защо не? — продължи той. — Сушата е така пълна с жестокости, както морето е пълно с движение. На някои хора им прилошава от едното, на други — от другото. Това е цялата работа!
— Но вие така се надсмивате над човешкия живот! Наистина ли за вас той няма никаква цена?
— Цена ли? Каква цена? — Той ме погледна и макар че погледът му бе неподвижен, в очите му сякаш заигра някаква Цинична усмивка. — За каква цена говорите? Как я определяте? Кой цени живота?
— Аз го ценя! — отвърнах аз.
— В такъв случай как го оценявате? Имам предвид чуждия живот. Колко според вас струва той?
Цената на живота? Как можех да определя тази цена? И ето че аз, който можех винаги ясно и свободно да излагам мислите си, сега в присъствието на Вълка Ларсен не можех да намеря подходящите думи. По-късно дойдох до заключението, че това се дължеше отчасти на самата му личност, но главната причина все пак се криеше в неговия коренно различен мироглед. За разлика от другите материалисти, които бях срещал и с които съм намирал нещо общо, поне в началото на спора, с Ларсен аз нямах никакви допирни точки. А може би ме смущаваше също така и първичната простота на ума му — той пристъпваше направо към същността на въпроса, оставяше настрана всички излишни подробности и говореше така самоуверено, че сякаш губех почва под себе си и затъвах все по-дълбоко. Цената на живота? Как можех току-тъй изведнъж да отговоря на този въпрос? Аз приемах светостта на живота като аксиома. Че той е ценен сам по себе си — това за мене бе безспорна истина, в която никога не можех да се усъмня. А когато той подложи на съмнение тази безспорна истина, аз сякаш онемях.
— Ние с вас си поговорихме за това вчера — продължи той. — Аз изказах мнение, че животът е нещо като ферментите, които поглъщат живот, ,за да могат да живеят, и твърдях, че животът е чисто и просто една сполучлива свинщина. И от гледна точка на предлагането и търсенето той е най-евтиното нещо на света. Количеството на водата, на сушата, на въздуха е ограничено, обаче животът, който чака да се роди, е безграничен. Природата е прахосница! Вземете рибите и техните милиони зрънца хайвер. Пък ако искате, вземете и нас двамата. В нашите хълбоци се намира зародиш за милиони живота. Ако само имахме време и възможност да използуваме докрай всяка частица от заложения в нас нероден живот, ние бихме могли да станем бащи на цели народи и да населим цели континенти. Живот? Ха-ха! Той няма никаква цена. От всички евтини неща той е най-евтиното. Той стърчи пред всяка врата като просяк. Природата го разлива с щедра ръка. Където има място само за един живот, тя посява хиляди живота и навсякъде един живот изяжда друг, докато остане най-силният и най-свинският живот.
— Вие сте чели Дарвин — забелязах аз, — но криво сте го разбрали, като стигате до извода, че борбата за съществуване оправдава вашето своеволно разрушаване на живота.
Той сви рамене.
— Вие очевидно имате пред вид само човешкия живот, защото дивеча, птиците и рибите вие унищожавате не по-зле от мене или който и да е друг човек. А човешкият живот с нищо не се различава от всеки друг живот, макар че вие намирате някаква разлика и си мислите, че разбирате от какво произлиза тя. А защо трябва аз да щадя живота, който е така евтин и няма никаква стойност? Има повече матроси, отколкото са необходими за всички кораби по моретата, и повече работници, отколкото са нужни за всички фабрики и машини. Вие, които живеете на сушата, много добре знаете, че колкото и да притискате бедняците в покрайнините, в най-затънтените квартали, изложени на епидемии и глад, колкото и да ги оставяте да умрат от липса на корица хляб и парче месо (което представлява също разрушен живот), то все пак остават толкова много бедняци, че просто не знаете какво да ги правите. Виждали ли сте някога как лондонските докери се борят, също като диви зверове, за да могат да се настанят на някаква работа?
Вълка Ларсен се отправи към стълбата на каюткомпанията, но извърна глава, за да каже последната си дума:
— Знаете ли, че единствената цена, която животът има, е цената, която той сам си придава? Разбира се, и тази цена е преувеличена, тъй като животът е по необходимост пристрастен към себе си. Вземете например матроса, когото днес оставих да виси горе на мачтата. Тъй много му се искаше да живее, като че ли представлява кой знае каква скъпоценност, някакво съкровище, по-скъпо от всички елмази и рубини. Но има ли този матрос за вас някаква стойност? Не! За мене? Никаква. За себе си? Да! Обаче аз не приемам неговата собствена оценка, той прекомерно се надценява. В света има твърде много живот, който очаква възможността да се роди. Ако днешният момък бе паднал като мед от пита и бе пръснал мозъка си на палубата, светът нямаше да изгуби нищо. За света той не струва пукната пара. Предлагането е твърде голямо. Той представлява някаква стойност само в своите собствени очи, а доколко тази стойност е нереална, говори обстоятелството, че веднъж мъртъв, той дори не ще съзнава своята собствена загуба. Той сам се е ценил по-скъпо от елмазите и рубините. Но ето че тия елмази и рубини са изчезнали, разпилели са се по палубата, за да бъдат отпратени в океана с помощта на една кофа морска вода, а той дори няма да узнае за тяхното изчезване. Той не губи нищо, тъй като, загубвайки себе си, загубва и съзнанието за загуба. Не разбирате ли това? Е, какво ще кажете?