съперничи дори с небето,
а корабът лети, лети по шир, огряна от звезди,
и стреснат кит бразди морето.
На слънце обшивката цяла гори,
росата изпъва въжата в зори,
а ние вървим по стария път, по нашия път,
вървим все на юг по дългия път, вечно новия път.
— Е, как ти харесва това, Хъмп? — попита той след паузата, която се налагаше от думите и обстановката.
Погледнах го в лицето. То беше озарено от светлина, а очите му блестяха под звездната нощ.
— Просто съм изненадан, за да не кажа нещо повече, че вие сте способен да проявявате такъв ентусиазъм.
— А защо не? Та това значи да живееш, това е самият живот! — възкликна той.
— Евтино нещо, което няма никаква цена — подхвърлих му обратно неговите собствени думи.
Той се засмя и аз за пръв път долових в гласа му нотки на искрена веселост.
— Ех, все не мога да ви обясня, да ви втълпя в главата какво всъщност представлява този живот. Разбира се, животът няма цена освен сам за себе си. И мога да ви кажа, че моят живот точно сега е твърде ценен … за мене. Той е просто безценен, макар и това на вас да ви звучи като страшно надценяване. Но какво да се прави? Моят живот сам определя своята стойност.
Той помълча, сякаш избираше думи, за да изрази по-добре мисълта си, сетне отново заговори:
— Знаете ли, в този миг изпитвам някакъв чуден подем на духа. Като че ли долавям в себе си ехото на всички времена и всички сили ми принадлежат. Сякаш познавам истината, различавам доброто от злото, правдата от неправдата. Погледът ми е ясен и проницателен. Почти съм готов да повярвам в бога. Но… — гласът му се промени и светлината на лицето му угасна — какво ли е това състояние, в което се намирам? Каква е тази радост от живота? Това вдъхновение, както бих могъл да го нарека? То се явява, когато храносмилателната система на човека е в изправност, когато стомахът му е здрав, апетитът — добър и всичко останало е в ред. Това е възторгът на живота, шампанското на кръвта, брожението на фермента — ето кое кара някои хора да се посвещават на свети мисли, а други да виждат бога или да го създават, когато не могат да го видят. Това е всичко — опиянението, шупненето и разливането ма закваската, радостният шепот на живота, който се е побъркал от съзнанието, че съществува. Но, уви! Утре ще плащам за това, както плаща пияницата. Утре ще се опомня, ще знам, че трябва да умра — най-вероятно по време на плаване, — че ще спра да се движа по своя воля, за да стана част от движението на морето, че ще се превърна в мърша, в храна за други, че силата и подвижността на мускулите ми ще премине в перките, люспите и вътрешностите на рибите. Уви, и пак уви! Шампанското вече изветря, мехурчетата и искриците му изчезнаха и то стана безвкусно.
Ларсен си отиде така внезапно, както се бе появил, скачайки по палубата леко и безшумно като тигър. „Призрак“ летеше по пътя си. Забелязах, че клокоченето при носа на кораба много напомняше сподавено хъркане, заслушах се в него и лека-полека впечатлението, което произведе в мене внезапният преход на Вълка Ларсен от екстаз към отчаяние, бавно ме напусна. Изведнъж някъде по средата на кораба се разнесе звучен тенор. Един матрос подхвана „Песен на пасата“:
Аз вятър любим съм на всеки моряк, надежден и мощен другар съм желан: със облаци соча им аз моя бяг над южния, ширния, син океан.
По хлад и във пек след кораба лек препускам аз, яхнал вълна; сред светлия зрак и в нощния мрак издувам му всички платна.
Глава VIII
Понякога странните настроения и прищевки на Вълка Ларсен ме карат да мисля, че той е побъркан или поне полупобъркан. През останалото време аз виждам в него зачатъци на велик човек, гений, но останали недоразвити. И накрая се убеждавам, че той е най-съвършеният първобитен човек, роден със закъснение от хиляди години или поколения, жив анахронизъм в нашия век на висока цивилизация. Безспорно той е завършен индивидуалист и разбира се, много самотен. Между него и другите обитатели на кораба нямаше нищо общо. Необикновената му физическа сила, както и умствените му способности го отделяха от всички. Той гледаше на тях като на деца, като не правеше изключение дори и за ловците, отнасяше се с тях като с деца, принизяваше се по необходимост до тяхното равнище и си играеше с тях като с кученца. Понякога ги изследваше с жестоката си ръка на вивисектор, човъркаше в умовете им, ровеше в душите им, сякаш искаше да узнае от какъв материал са направени.
Много пъти виждах на трапезата как той насочваше студения си и съсредоточен поглед към този или онзи от ловците, оскърбяваше го, а сетне с такова любопитство очакваше неговия отговор или по-скоро изблика на безсилния му гняв, че на мен, страничния наблюдател, който разбираше в какво се състои работата, ми ставаше смешно. Що се отнасяше до неговите собствени избухвания, убедих се, че те не бяха искрени, че понякога са само опити, но най-вече са навик на едно държане, което той бе сметнал за необходимо да заеме по отношение на окръжаващите го. След смъртта на щурмана аз всъщност не бях виждал Ларсен наистина разярен и да си призная, не бих желал да бъда свидетел на истинския му гняв, когато се проявява цялата негова чудовищна сила.