— И това, което вие спечелихте, е мое, сър! — смело заявих аз.
Той ме удостои с подигравателна усмивка.
— Някога и аз изучавах граматика, Хъмп, и смятам, че ,вие бъркате глаголните времена. Би трябвало да кажете:
„беше мое“, а не „е мое“.
— Това е въпрос не на граматика, а на етика — възразих аз.
Измина цяла минута, преди той да отговори.
— Знаете ли, Хъмп — бавно и сериозно започна той, с едва доловима скръб, в гласа, — че сега за пръв път в живота си чувам думата етика от устата на човек. Ние с вас сме единствените хора на този кораб, които разбират нейното значение.
— В моя живот имаше един период — продължи той след нова пауза, — когато мечтаех да беседвам с хора, които говорят ей такъв език, мечтаех някой ден да се издигна над средата, в която съм се родил, да общувам с хора, които умеят да разговарят върху такива неща като етиката. И ето, сега за пръв път чувам тази дума, Всичко това обаче казвам между другото. Защото вие не сте прав: това е въпрос на граматика и не на етика, а на факта!
— Разбирам — рекох аз. — Фактът е, че парите са у вас.
Лицето му засия, изглежда, че той остана доволен от моята проницателност.
— Но вие се отклонявате от истинския въпрос — продължих аз, — който лежи в областта на правото.
— Аха! — отвърна той, като сви устни в презрителна гримаса. — Виждам, вие все още вярвате в такива неща като „право“ и „Криво“.
— Нима вие не вярвате? … Никак?
— Абсолютно никак. Правото — това е силата и нищо повече, слабостта пък е кривото. Това, разбира се, е само едно несполучливо изразяване на мисълта, че е добре да бъдеш силен и е лошо да бъдеш слаб. По-добре е да кажем така: приятно е да бъдеш силен, защото е изгодно, неприятно е да бъдеш слаб, защото не е изгодно. Ето например притежаването на тия пари е приятно нещо! Добре е да притежаваш пари. И като имам тая възможност да ги притежавам, аз бих постъпил несправедливо към себе си и към живота, скрит в мене, ако ги дам на вас и се откажа от удоволствието да ги притежавам.
— Но вие ми причинявате зло, като ги задържате — възразих аз.
— Нищо подобно! Човекът не може да причини зло на друг човек. Той може да причини зло само на себе си. Доколкото разбирам, аз постъпвам несправедливо винаги, когато държа сметка за интересите на другите. Не е ли ясно това? Могат ли две частици мая да си причинят зло една на друга, когато се опитват да се погълнат взаимно? Та тоя стремеж да поглъщат, както и стремежът им да не позволяват да бъдат погълнати, е тяхно вродено състояние. Когато отстъпват от това правило, те грешат.
— Значи вие не вярвате в алтруизма? — попитах аз. Думата навярно му се стори позната, но той все пак се позамисли над нея.
— Почакайте, това, тъй да се каже, има нещо общо със сътрудничеството, нали?
— Да, до известна степен има някаква връзка — отговорих аз, без да се учудвам вече на празнотите в неговия речник. Той сам бе придобил своите познания, без ничия помощ и ръководство. И като всеки самоук, много е размишлявал, но малко или никак не е беседвал. — Алтруистична постъпка наричаме тази, която е извършена за благополучието на другите. Тя е безкористна в сравнение с постъпката, направена за лично добро, която е егоистична.
Той поклати глава.
— О, да. Сега си спомням, срещал съм тази дума у Спенсер.
— У Спенсер! — възкликнах аз. — Нима сте чели Спенсер?
— Не много — призна той. — Поразбрах доста нещо от „Основни начала“, но пред неговата „Биология“ моите платна се свиха, а „Психологията“ ме отклони от курса за много дни. Откровено казано, не мога да разбера какво иска той. Отдадох причината на моите ограничени умствени способности, но после реших, че просто ми липсва нужната подготовка. Нямах истинска основа. Само Спенсер и аз знаем колко много се мъчих над неговите книги. Но все пак извлякох нещичко от неговите „Данни на етиката“. Там именно срещнах думата алтруизъм и сега си спомням в какъв смисъл беше употребена.
Аз се учудих: какво ли е могъл да извлече този човек от подобно произведение? Добре си спомням философията на Спенсер и зная, че алтруизмът лежи в основата на неговия „идеал за висше човешко поведение“. Изглежда, че Вълка Ларсен се бе запознал с учението на великия философ през някакво сито, като е отхвърлял и подбирал мислите му съобразно своите нужди и желания.
— А какво още сте открили там? — попитах аз.
Веждите му излеко се свиха от усилието да намери подходяща форма за своите мисли, които не бе изразявал дотогава. Настроението ми се повиши. Сега аз започнах да се ровя в душата му, както той имаше обичай да се рови в душите на другите. Изследвах девствена област. И странно, странно и страшно зрелище се откри пред очите ми.