Тъкмо тия женски писъци разстроиха най-много нервите ми. Навярно те бяха подействували и върху нервите на червеноликия господин, защото пред очите ми и сега се мярка една картина, която никога не ще забравя. Дебелият джентълмен тъпче списанието в джоба на палтото си и с любопитство се озърта наоколо. Струпани накуп жени с изопнати бледи лица и разтворени уста реват като хор на загубени души, а червеноликият господин, с лице, станало сега лилаво от гняв, с ръце, вдигнати над главата, като някой гръмовержец, крещи:
— Млъкнете! Млъкнете де!
Спомням си как от тази сцена изведнъж ме напуши смях, но само миг по-късно разбрах, че и самият аз съм изпаднал в истерика, защото жените около мене бяха същите като моята майка и сестрите ми — жени, изпълнени със страх от смъртта, жени, които не желаеха да умрат. Спомням си, че техните отчаяни писъци ми напомняха квиченето на свине под ножа на касапина и тая прилика бе така очебийна, че ме изпълни с ужас. Тия жени, способни на най-възвишени чувства, на най-нежна привързаност, сега пищяха с широко разтворени уста. Те искаха да живеят и ридаеха, защото бяха безпомощни като плъхове в капан!
Тия ужаси ме прогониха на палубата. Прилоша ми, зави ми се свят и аз седнах на една пейка. Като насън гледах и слушах как хората тичаха и викаха и как някои се мъчеха да спускат лодките. Всичко ставаше така, както го описват в книгите. Макарите не се въртяха. Нищо не беше в изправност. Спуснаха една лодка, на която бяха забравили да поставят запушалката, и тя се напълни със жени и деца, а после с вода и се преобърна. Друга лодка успяха да спуснат само от единия край, другият увисна на скрипеца и така си остана. А параходът, причинил тази катастрофа, изчезна безследно, макар и да разправяха наоколо, че от него непременно щели да ни изпратят спасителни лодки.
Слязох на долната палуба. „Мартинец“ бързо потъваше, водата достигаше почти до палубата. Мнозина пътници скачаха през борда. Други, паднали вече във водата, крещяха да ги вдигнат обратно на парахода. Ала никой не им обръщаше внимание. Разнесе се вик: „Потъваме!“. Обхванат от настъпилата всеобща паника, аз полетях заедно с другите зад борда. Как се случи това, не си спомням, макар че отлично, и то веднага разбрах защо хората, които се намираха във водата, тъй много искаха да се докопат обратно до парахода. Водата беше ледена, болезнено ледена. Когато цопнах в нея, прониза ме остра болка, като от огън, която проникна чак до мозъка на костите ми. Сякаш бях попаднал в лапите на самата смърт. Задъхвайки се от неочаквания удар и страха, аз погълнах значително количество вода, преди още спасителният пояс да ме издигне на повърхността, и едва си поемах дъх от горчиво-солената течност, заседнала в гърлото и дробовете ми.
Но от всичко най-ужасен бе студът. Чувствувах, че не ще мога да издържа повече от няколко минути. Във водата около мене се блъскаха хора, чувах как отчаяно си подвикваха едни на други. Чувах също и плясък на весла: види се, неизвестният параход бе ни изпратил лодките си. Времето течеше и аз непрестанно се чудех, че съм още жив. Краката си съвсем не усещах. Ледено вцепенение пълзеше по тялото и проникваше право в сърцето ми. Малки вълни със злобно пенещи се гребени непрекъснато се разбиваха над мене, водата нахлуваше в устата ми и аз още повече се задушавах.
Шумът и виковете скоро заглъхнаха, но все пак можах да чуя далечния отчаян вопъл от човешки писъци и разбрах, че „Мартинец“ бе потънал. По-късно — колко време бе минало, не зная — дойдох на себе си и ужасът отново ме завладя. Бях сам. Не чувах вече ни писъци, нито викове за помощ — само плясъка на вълните, който отекваше тайнствено и глухо в мъглата. Паниката, която обхваща човек, когато се намира сред тълпата и дели една и съща участ с нея, не е толкова ужасна, както страхът, изпитван, когато сме сами, а тъкмо такъв страх изпитвах аз тогава. Накъде ли ме носят вълните? Червеноликият пътник казваше, че Отливът се отдръпвал през Златните врата. Нима ще ме отнесе в открито море? А какво ще стане със спасителния пояс, който ме държи над водата? Няма ли всеки миг да се разпадне на парченца? Бях чувал, че тия пояси понякога се правели от картон и тръстика, които бързо се просмуквали с влага и загубвали своята издръжливост над водата. А аз съвсем не умеех да плувам! И ето ме сам всред сивата предвечна пустош, тласкан неизвестно накъде. Трябва да си призная, че ме обхвана лудост и аз започнах да крещя, така както крещяха жените, и да удрям по водата с вкочанени ръце.