— Накратко казано — започна той, — Спенсер разсъждава приблизително така: първо, човек е длъжен да действува за своето собствено благополучие, да прави това, значи да бъде нравствен и добър. Второ, той трябва да действува за благополучието на децата си. И трето, трябва да действува за благополучието на цялото човечество.
— И най-възвишената, най-разумната и правилна постъпка е тази — прекъснах го аз, — с която може да облагодетелствува едновременно и себе си, и децата си, и човечеството.
— С това не мога да се съглася — отвърна той. — Не виждам тук нито необходимостта, нито здравия смисъл. Изключвам човечеството и децата. Не бих пожертвувал нищо за тях. Това са само лигави сантиментални измислици — поне за този, който не вярва в задгробния живот — и вие навярно добре разбирате какво искам да кажа. Ако мене наистина ме очакваше безсмъртие, тогава алтруизмът би бил изгодна търговска сделка. Аз бих могъл да извися душата си на каквато искате висота. Но тъй като не виждам нищо вечно пред себе си, а само смърт и тъй като изпитвам само за кратък срок това кипене и разливане на маята, наричана живот, аз бих постъпил безнравствено, ако извърша каквато и да е постъпка, която може да бъде сметната за жертва. Всяка жертва, която, би ме лишила дори и само за миг от възможността да се движа, би била не само глупава, несправедлива спрямо мене, но и порочна. Аз не бива да спирам да пълзя и да мърдам нито за минутка, ако искам да използувам най-добре маята на живота. Освен това вечната неподвижност, която ме очаква, не ще стане за мене нито по-лека, нито по-тежка от това дали съм правил жертви, или съм действувал егоистично, докато съм се движил и кипял.
— В такъв случай вие сте индивидуалист, материалист и следователно хедонист!
— Големи думи! — усмихна се той. — Но какво значи хедонист?
Ларсен одобрително кимна с глава, когато чу моето определение.
— И освен това — продължих аз — вие сте човек, на когото не може да се разчита, не може да се вярва и за най-малката дреболия, в която би могъл да се вмъкне егоистичен интерес.
— Ето, сега почвате да ме разбирате! — рече той зарадван.
— Вие сте човек, напълно лишен от това, което светът нарича морал.
— Именно.
— Човек, от когото трябва винаги да се боят…
— Съвсем вярно!
— Както се боят от змия, тигър или акула!
— Сега вече ме знаете — продума той. — И ме знаете такъв, какъвто ме знаят всички. Затова ме наричат Вълка.
— Вие сте някакво чудовище — смело добавих аз. — Нещо като Калибан30, който размишлявал върху Сетебос31 и който в свободните си минути постъпвал така, както постъпвате вие — от прищявка или каприз.
Ларсен не разбра какво исках да кажа с това сравнение и се понамръщи; на мене тутакси ми стана ясно, че той не познава поемата.
— Аз сега чета Браунинг — призна си той, — но ми се струва доста мъчен. Прочел съм само няколко страници и все още не мога да се съсредоточа.
Нека кажа накратко, че донесох книгата от неговата каюта и му прочетох на глас „Калибан“. Той остана възхитен. Разбираше отлично този първобитен начин на разсъждаване и гледане на нещата. През цялото време ме прекъсваше с разни обяснения и критически забележки. Когато свърших, накара ме да я прочета втори, а сетне и трети път. След това се впуснахме в спор върху философията, науката, еволюцията, религията. Неговите разсъждения се отличаваха с неточности, свойствени на всеки самоук, но същевременно издаваха и увереността и прямотата, присъщи на неговия първобитен ум. Силата му се криеше в самата примитивност на неговите съждения и материализмът му беше много по-убедителен от изтънчения и сложен материализъм на Чарли Фъръсет. С това не искам да кажа, че той ме обори и накара да променя убежденията си — мене, закоравелия или както Фъръсет се изразяваше, „родения“ идеалист, — но Вълка Ларсен нападаше последните устои на моята вяра с такава сила, която неволно внушаваше уважение, макар и да не можеше да ме разколебае.
Времето летеше. Наближи вечеря, но когато Томъс Мъгридж, побледнял и ядосан, се показа на входа и аз се наканих да започна работа, Вълка Ларсен му извика:
— Куки, тази вечер ще трябва да потичаш сам. Имам работа с Хъмп. Справи се без него.
И пак се случи нещо необикновено. Нея вечер аз седях на масата заедно с капитана и ловците, докато Томъс Мъгридж ни прислужваше, а после изми и съдовете. Това бе прищявка, калибановска прищявка на Вълка Ларсен, която, предчувствувах, ще ми създаде много неприятности. Но въпреки това ние с него разговаряхме и разговаряхме, за голямо неудоволствие на ловците, които не разбираха нито една дума.
30
Калибан — уродливо човекоподобно същество, действуващо лице в пиесата на Шекспир „Буря“, олицетворяващо грубата природна сила и нейното подчинение на човешкия разум. — Б. пр.
31
Сетебос (из митологията на южноамериканските индианци) — бог на враждебните на човека стихии. Намеква се за поемата на Роберт Браунинг „Калибан и Сетебос“.. или „Натуртеология на острова“, по-специално за монолога на Калибан, разбунтувал се против всесилието на човешкия разум. — Б. пр.