Глава IX
Три дни почивка, три благословени дни почивка имах заедно с Вълка Ларсен! Хранех се на масата в каюткомпанията и нищо не работех, а само разговарях с него върху живота, литературата и вселената, докато Томъс Мъгридж пухтеше, беснееше и вършеше моята работа, както й своята.
— Очаквай буря! Туй е всичко, което мога да ти кажа — предупреди ме Луис, когато бяхме останали за малко сами на палубата, докато Вълка Ларсен уреждаше някаква свада между ловците. — Не зная какво ще се случи — продължи Луис в отговор на моята молба да говори по-ясно. — Старият е изменчив като ветровете и морските течения. Никога не можеш да отгатнеш какво е намислил да прави. Тъкмо когато ти се струва, че го познаваш добре, че се разбираш с него, ето че той изведнъж се извръща, нахвърля се като хала върху тебе и разкъсва на парцали всичките ти платна, които си поставил в очакване на хубаво време.
Ето защо аз никак не се учудих, когато предсказаната от Луис буря се стовари върху ми. Ние водехме горещ спор — разбира се, за живота — и аз, станал прекалено смел, почнах жестоко да критикувам самия Вълк Ларсен, както и неговите постъпки. Всъщност аз ровех в душата му тъй основно и я изнасях на показ тъй безцеремонно, както той обичаше да прави с другите. Може би имам слабост да говоря доста рязко, но отхвърлих всяка предпазливост и сечах, и режех, докато той целият кипна. Бронзовото му лице посивя от гняв, очите му засвяткаха. От тях изчезна всяка яснота, всяко съзнание, остана само сляпата ярост на безумеца. Пред себе си виждах вълк, и при това бесен. Като изрева глухо, той подскочи към мене и стисна ръката ми. Аз се приготвих да му се противопоставя, при все че вътрешно треперех, но чудовищната сила на тоя човек сломи моята воля. Той ме държеше за ръката над лакътя и когато пръстите му се свиха, аз се превих от болка и силно изохках. Нозете ми се подкосиха. Просто не можех да стоя повече прав и да понасям тази агония. Мускулите отказваха да ми служат. Чувствувах адски болки, сякаш ръката ми бе направена на пихтия.
Изведнъж Вълка Ларсен дойде на себе си: погледът му отново се избистри и той отпусна пръстите си, като нададе къс смях, приличен повече на ръмжене. Останал без сили, аз се свлякох на пода, а той седна, запали пура и почна да ме наблюдава така, както котка наблюдава някоя мишка. Докато се гърчех от болка, успях да доловя в очите му онова любопитство, което не веднъж бях забелязвал — любопитство, недоумение и въпрос, вечния въпрос: за какво е всичко това?
Най-сетне се изправих някак на крака и се заизкачвах по стълбите. Но времето се беше развалило и на мене не ми оставаше нищо друго, освен да се върна в кухнята. Лявата ми ръка беше станала безчувствена, като парализирана, и трябваше да минат няколко дни, докато почна да си служа с нея, и после още няколко седмици, докато изчезнат окончателно вкочаняването и болката. А Ларсен не бе направил нищо. Той само я бе хванал и стиснал. Той не бе я извивал, нито дърпал, а само стиснал равномерно пръстите си. Каква пакост би могъл да ми стори, разбрах едва на другия ден, когато надникна в кухнята и в знак на възобновено приятелство ме попита как отива ръката ми.
— Можеше да бъде и по-зле! — усмихна се той.
Аз белех картофи. Той взе от кофата един картоф — голям, твърд и необелен. Сетне го стисна в юмрука си и между пръстите му потече рядка, слизеста каша. Като хвърли месестия остатък обратно в кофата, той се отдалечи, а пък на мене ми стана съвсем ясно какво би се случило с ръката ми, ако това чудовище би употребило истинската си сила. Обаче тридневната почивка все пак допринесе някаква полза, защото коляното ми получи отмората, от която се нуждаеше. Болката значително отслабна, подутината видимо намаля и капачето очевидно се бе върнало на мястото си. Но същевременно тази тридневна почивка ми донесе неприятностите, които бях предвидил. Изглежда, Томъс Мъгридж бе решил да ме накара да платя за почивката си. Държеше се отвратително с мене: ругаеше ме непрестанно и ме караше да върша и неговата работа. Един ден дори се осмели да вдигне юмрук срещу мене, но самият аз вече се бях озверил и изревах в лицето му така страшно, че той навярно се уплаши и отстъпи. Не особено приятна картина трябва да съм представлявал аз, Хъмфри Ван Уейдън, в тая мръсна корабна кухня, когато, превит над работата си, вдигнах лице срещу лицето на тая твар, която се готвеше да ме удари, и разтворил устни, ръмжах като куче, а в това време очите ми горяха от страх и безпомощност и от онова мъжество, което се ражда от страха и безпомощността. Не ми харесва тая картина! Напомняше ми много на мишка в капан. Предпочитам да я забравя, но и от нея все пак имаше някаква полза — издигнатият юмрук не се стовари върху мене.