— Не, не е всичко — възразих аз. — Все още не ми е ясно…
— Но за какво да ви разказвам? — попита той доста разярен. — За прекараното в нищета детство ли? За сиромашката обстановка, за това, че нямаше какво друго да ядем освен риба? За това, че едва почнал да пълзя, и аз тръгнах с лодка по морето? За моите братя, които един след друг се отправиха към морето и вече не се върнаха? За това, как аз, станал пълнолетен на десет години, без да знам нито да чета, нито да пиша, заработих като юнга на старите каботажни36 кораби? За грубата храна и още по-грубите отношения, когато лягах и ставах с ритници и удари, които заменяха всяка човешка реч, а страхът, омразата и болката бяха единствените ми душевни преживявания? Не искам да си спомням за това! И сега още побеснявам само като си помисля за ония дни. Имаше такива каботажни шкипери, които бих се върнал да убия, когато вече възмъжах, ако съдбата не беше ме запокитила по далечни места. Неотдавна аз наистина се върнах там, но за съжаление всички шкипери бяха измрели освен един — който беше щурман по мое време и шкипер, когато го срещнах отново. Когато го оставих, той бе вече инвалид, който никога няма да проходи.
— Но вие никога не сте ходили на училище, а сте чели Спенсер и Дарвин. Как сте се научили да четете и пишете? — попитах аз.
— На английските търговски кораби. На дванадесет години бях помощник-юнга, на четиринадесет — юнга, на шестнадесет — обикновен матрос, на седемнадесет — старши матрос и пръв побойник на бака. Безпределно самолюбие и безизходна самотност, отникъде помощ, от никого съчувствие. Всичко научих сам: и мореплаване, и математика, и естествени науки, и литература, и какво ли не? И каква полза от всичко това? Станах собственик и капитан в разцвета на живота си, както вие се изразихте, когато почвам да слизам, да умирам, нали? И когато слънцето изгря, аз посърнах и понеже нямах корени — изсъхнах!
— Но историята ни разказва за роби, които са се възвисявали до престоли.
— Но същата история говори и за благоприятните случаи, подпомогнали робите, които са се възвисявали до престоли — мрачно възрази той. — Човек не създава случая. Всички велики хора просто са умеели да използуват случая, когато им се е удавал. Използувал го е Корсиканеца. И моите мечти бяха не по-малко грандиозни от неговите. Аз не бих пропуснал благоприятния случай, но на мене той не ми се представи. Тръните израснаха и ме заглушиха. И ето какво ще ви кажа, Хъмп, никой друг на света освен брат ми не ме познава по-добре от вас.
— А къде е вашият брат? И какъв е той?
— Стопанин на тюленоловния параход „Македония“. Ние вероятно ще се срещнем с него край бреговете на Япония. Хората го наричат Смъртта Ларсен.
— Смъртта Ларсен? — неволно извиках аз. — И той ли е като вас?
— Едва ли. Той е само едно тъпо животно без глава. И притежава всичкото мое… всичкото мое …
— Зверство — подсказах аз.
— Да. Благодаря ви за думата … Всичкото мое зверство, но едва ли знае да чете и да пише.
— И никога не е философствувал върху живота — добавих аз.
— Не — отвърна Ларсен с оттенък на неизразима скръб. — И затова е много по-щастлив! Той живее и няма време да размишлява за живота. Аз направих грешка, когато за пръв път разтворих книга.
Глава XI
„Призрак“ достигна най-южната точка на дъгата, която описваше по Тихия океан, и вече захвана да извива към северозапад и да се отправя, както казваха, към някакъв уединен остров, където трябвало да се запасим с прясна вода, преди да започнем лова на тюлени около бреговете на Япония. Ловците използуваха своите карабини и сачмалийки, докато останаха доволни от стрелбата им; гребците и кормчиите приготвиха своите платна, омотаха греблата с кожа, а вилките с платно, за да могат безшумно да се приближават до тюлените; изобщо всичко бе поставено в „бойна готовност“, както се изрази Лич.
Трябва да кажа, че ръката на Лич напълно заздравя, макар че белегът ще остане за цял живот. Томъс Мъгридж живееше в постоянен страх от него и не смееше да излиза на палубата, след като се мръкне. На бака станаха два-три забележителни скандала. Луис ми казваше, че матроските клюки стигали по някакъв начин до капитана и че двамина доносчици вече яли голям бой от другарите си. Той подозрително поклащаше глава, като се страхуваше от това, което може да сполети Джонсън, гребеца на неговата лодка. Вината на Джонсън се състоеше в това, че развързал много езика си и два-три пъти се спречкал с Вълка Ларсен по въпроса за правилното произнасяне на фамилното му име. А Иохансен той порядъчно набил преди няколко вечери и оттогава щурманът го наричал с истинското му име. Но, разбира се, и дума не можеше да става, че Джонсън ще набие и Вълка Ларсен.