И тъкмо това е лошото на всичко, което става под слънцето, че една участ е за всички, и сърцата на синовете човешки са напълнени със зло, а също и с безумие, докато са живи; след това отиват при умрелите.
Който е между живите, има още надежда, тъй като да си живо куче е по-добре, отколкото да си мъртъв лъв.
Живите знаят, че ще умрат, а мъртвите нищо не знаят и вече няма за тях награда, понеже и поменът за тях е предаден на забрава.
И любовта им, и омразата им, и ревността им са вече изчезнали; и не ще имат вече никога дял в нищо, що се върши под слънцето.“37
— Ето на, Хъмп — каза той и затвори книгата, като постави пръста си между страниците, които четеше. — Мъдрецът, който царувал над израелския народ в Ерусалим, е мислил така, както мисля и аз. Вие ме наричате песимист. Но това не е ли най-черният песимизъм: „Всичко е суета и угнетение на духа“, „И няма от нищо полза под слънцето“, „Една е участта на всички“ — и на глупавия, и на умния, на чистия и на нечистия, на грешника и на светеца. И тази участ е смъртта — лошо нещо според мъдреца. Защото и той е обичал живота и не е искал да умре, когато е казвал: „По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв!“. Той е предпочитал суетата и угнетението пред тишината и неподвижността на гроба. А също и аз. Да пълзиш е свинщина, но да не пълзиш, да бъдеш неподвижен като буца пръст — за това е неприятно дори да се мисли. То противоречи на живота вътре в мене, целият смисъл на който е движението, способността за движение, както и съзнанието за тази способност. Самият живот не е никакво удовлетворение, но още по-малко може да ни удовлетвори мисълта за предстоящата смърт.
— Вие сте по-зле и от Омар Хаям — забелязах аз. — Той поне след обичайните мъки и съмнения, присъщи на младостта, се успокоил, намерил някакво удовлетворение и превърнал своя материализъм в източник на радост.
— А кой е този Омар Хаям? — попита Ларсен и аз не работих нито през този, нито на следния ден, нито на по-следния.
В безсистемното си четене той никога не бе се натъквал на „Рубаят“ и за него това бе като откриване на някакво ценно съкровище. Голяма част, може би две трети от тази поема, аз знаех наизуст, а лесно си припомних и останалото, което бях забравил. По цели часове ние разисквахме върху някоя строфа; той умееше да долавя в редовете някакъв вопъл на метежна скръб, която аз съвсем не можех да открия. Възможно е да съм декламирал стиховете по моему, с несвойствена за тях жизнерадост, защото той — обладавайки отлична памет и запомняйки строфите още щом ги чуеше втори път, а понякога и само първия — ги повтаряше с някаква тревога и страстно възмущение в гласа, така че звучаха доста убедително.
Интересуваше ме кое четиристишие му харесва най-много и не се учудих, когато разбрах, че изборът му бе паднал върху един куплет, роден в минута на временно раздразнение и неотговарящ на спокойната философия на персийците и на техния благороден поглед върху живота.
И хрумна ми: „Защо дошъл си на света?“ А сетне пък: „Какво те чака след смъртта?“ О, вино забранено! С тебе искам аз да заглуша на тез въпроси дързостта!
— Великолепно! — извика Вълка Ларсен. — Забележително! Това е всичко! Дързост! Поетът не би могъл да намери по-подходяща дума!
Напразно възразявах и отричах. Той ме заля, удави ме със своите доводи.
— Животът по същество не може и да бъде друг. Животът, щом като знае, че ще има край, винаги ще се бунтува. Това е неизбежно. Библейският мъдрец е стигнал до убеждението, че животът и делата на живота са суета, угнетение и зло! Но смъртта, тоест, прекратяването на суетата, на угнетението, той намира за още по-голямо зло. Във всяка глава, във всеки ред той скърби, измъчван от общата участ, която очаква всички ни. Същото е и с Омар Хаям, и с мене, даже и с вас — защото вие се възбунтувахте против смъртта, когато Куки почна да точи ножа си. Страхувахте се да умрете. Животът вътре във вас, който ви е формирал и който е по-голям от вас, не пожела да умре. Вие ми говорихте за инстинкта за безсмъртие. Аз говоря за инстинкта за живот, който се състои в самото съществуване и който при вида на приближаващата смърт побеждава така наречения инстинкт за безсмъртие. Той победи и във вас — това не можете да отречете, — когато някакъв си смахнат готвач почна да си остри ножа.
Сега се страхувате от него. Страхувате се и от мене. Не можете да отречете това. Ако ви хвана за гърлото ей така — неговата ръка стисна гърлото ми, дишането ми спря — и почна да изцеждам от вас живота, ей така и ей така, тогава вашият инстинкт за безсмъртие ще захване да бледнее и гасне, а инстинктът ви за живот, който копнее за съществуване, ще затрепти, ще вземе връх и вие ще се борите, за да се спасите. Нали? Виждам вече страха от смъртта във вашите очи. Вие размахвате ръце във въздуха. Ето, вие напрягате всичките си жалки силици в борба за живот. Вашата ръка се опитва да стисне моята, а аз я усещам като някаква пеперудка. Гърдите ви се издигат, езикът ви се подава навън, кожата ви посинява, очите ви се обръщат. „Да живея! Искам да живея!“ — викате вие, но искате да живеете тук и сега, а не после, на онзи свят. Нима се съмнявате в своето безсмъртие? Ха-ха! Не сте много сигурен в него. Не искате да рискувате. Знаете, че само този живот е реален. Аха! Ето че пред очите ви става все по-тъмно и по-тъмно. Това е мракът на смъртта — край на битието, на чувствува нето, на движението, — той се сгъстява, притиска ви, издига се като стена около вас. Очите ви стават неподвижни, изцъклени. Моят глас ви се струва далечен и слаб. Вие не можете да видите лицето ми. И все пак се борите за живот. Ритате с крака. Тялото ви се гърчи като змия. Гърдите ви се задъхват и напрягат. Искам да живея! Да живея! Да живея!
37
Библия, Книга на Еклисиаста или Проповедника, глава 2, стихове от 8 до 11. Прочее, Библията може да се изтегли в един файл от същото място. Б. на Виктор от bezmonitor.com