Повече нищо не чувах. Съзнанието ми се обви в мрака, който той така картинно бе описал. Когато дойдох на себе си, видях, че лежа на пода, а той пуши пура и замислено ме наблюдава с познатото ми вече любопитство в очите.
— Е, как, убедих ли ви? — попита той. — На, пийнете от това. Искам да ви попитам нещо.
Аз отрицателно поклатих глава, все още легнал на пода.
— Вашите доводи са много … твърде много силни — едва успях да прошепна аз, тъй като гърлото ужасно ме болеше.
— След половин час ще ви мине — успокои ме той. — И ви обещавам, че вече няма да прибягвам към физически демонстрации. А сега станете и седнете на стола.
И тъй като бях станал играчка в ръцете на това чудовище, нашите спорове за Омар Хаям и Мъдреца бяха възобновени и ние прекарахме будни до късно през нощта.
Глава XII
През последното денонощие на кораба се развихри някакъв карнавал на зверства и жестокости; те избухнаха от кърмата до бака като епидемия. Наистина не зная откъде да започна. Истинският виновник за всичко това беше Вълка Ларсен. Отношенията между хората, обтегнати поради свадите, разправиите и недоволствата, бяха в състояние на неустойчиво равновесие и злите страсти пламваха като сухата трева в прериите.
Томъс Мъгридж бе и подлец, и шпионин, и доносчик. Той се опита отново да спечели благоволението на капитана, като клеветеше матросите. Той именно, аз знаех това, бе издал на капитана нещичко от непредпазливото дрънкане на Джонсън. Оказа се, че Джонсън си бе купил непромокаеми дрехи от корабната лавка и ги намерил негодни за нищо. Той не се поколебал да изрази възмущението си. Корабни лавки има във всички тюленоловни плавателни съдове, там се продават вещи от първа необходимост за матроса. Стойността на купеното се спада впоследствие от изработеното, тъй като гребците и кормчиите, наравно с ловците, вместо заплата получават „дялове“ за всяка кожа, добита на тяхната лодка.
Но аз не знаех нищо за недоволството, изразено от Джонсън в лавката, и това, на което бях свидетел, ме порази с пълната си неочакваност. Току-що бях помел каюткомпанията и Вълка Ларсен ме въвлече в разговор за Хамлет, неговия любим Шекспиров герой, когато по стълбата се спусна Иохансен, следван от Джонсън. Джонсън свали шапка според матроския обичай, застана почтително сред каютата, като се полюляваше тежко и несръчно в такт с кораба и гледаше капитана в очите.
— Затвори вратата и спусни резето — заповяда ми Вълка Ларсен.
Изпълнявайки заповедта му, аз забелязах някакво тревожно пламъче в очите на Джонсън, но нямах представа в какво се състоеше работата. Не подозирах нищо от това, което щеше да се случи, но Джонсън знаеше от самото начало какво му предстои да изпита и очакваше своята участ, без да му мигне окото. В неговото държане съзрях пълно опровержение на грубия материализъм на Вълка Ларсен. Матросът Джонсън бе одухотворен от идеята, принципа, истината и от увереността в своята правота. Той бе прав, знаеше, че бе прав и затова не се боеше. Беше готов да умре за истината, но да остане верен на себе си и да не криви душата си. И в това именно бе отразена победата на духа над плътта, упоритостта и моралното величие на душата, което не признава никакви ограничения и в своето безсмъртие се издига над времето, над пространството и материята с такава сигурност и устойчивост, каквито могат да бъдат породени само от вечното и безсмъртното.
Но да се върнем към разказа. Аз забелязах тревожното пламъче в очите на Джонсън, но го отдадох на свойствената му срамежливост и смущение. Щурманът йохансен стоеше на няколко крачки настрана от него, а на три ярда отпреде му, върху един от въртящите се корабни столове, седеше сам Вълка Ларсен. След като затворих вратата и спуснах резето, настъпи дълбоко мълчание, което продължи може би цяла минута. Наруши го Вълка Ларсен.