Не мога да ви предам по-нататъшните подробности на ужасната сцена, която последва — тя бе просто отвратителна! Дори и сега ми прилошава, като си спомня за нея. Джонсън се защищаваше твърде храбро, но как можеше да устои срещу Вълка Ларсен, а още повече срещу Вълка Ларсен и щурмана! Това беше наистина ужасно зрелище! Никога не бях допускал, че едно човешко същество може да понесе, да изтърпи толкова много и все пак да остане живо и да се бори. А Джонсън продължаваше да се бие. Разбира се, той нямаше и най-малката надежда за победа и знаеше това не по-зле от мене, но притежаваше голяма мъжественост и не можеше да се предаде без борба.
Не бях в състояние да гледам повече. Чувствувах че губя разсъдъка си и се втурнах към стълбището, за да избягам на палубата. Но Вълка Ларсен, оставяйки за миг своята жертва, с един от ужасните си скокове ме настигна и ме отхвърли в противоположния ъгъл на каюткомпанията.
— Това е едно от проявленията на живота! — подигравателно рече той. — Стойте тук и наблюдавайте! Ето ви случай да съберете данни за безсмъртието на душата. Впрочем нали ви е известно, че ние не можем да причиним никакво зло на Джонсъновата душа? Можем да разрушим само временната й опаковка.
Стори ми се, че бяха изминали векове, а в действителност боят продължи не повече от десетина минути. Вълка Ларсен и йохансен налагаха здраво нещастника. Удряха го с юмруци, ритаха го с тежките си ботуши, тръшнаха го на пода и след това го изправяха на крака само за да го повалят отново. Очите му подпухнаха — Джонсън не виждаше нищо, а кръвта, която течеше от ушите, носа и устата му, превърна каюткомпанията в касапница. И когато той вече нямаше сили да се изправи, те все още продължаваха да го блъскат и ритат с крака.
— Стига, йохансен, достатъчно! — рече най-после Вълка Ларсен.
Но събуденият в щурмана звяр отказваше да сложи край на своите изстъпления и Вълка Ларсен се принуди да го отстрани с опакото на ръката си. При все че той направи това доста внимателно, Йохансен отхвърча като тапа и главата му с трясък се удари о стената. Зашеметен, той се смъкна на пода, като дишаше тежко и мигаше глупаво с очи.
— Отвори вратата, Хъмп! — заповяда ми Вълка Ларсен.
Аз се подчиних. И тия два звяра вдигнаха безчувственото тяло на Джонсън като чувал със смет и го изнесоха по тесните стълби горе на палубата. Кръвта, която струеше от носа му като червен поток, ороси нозете на дежурния кормчия — а това беше Луис, неговият другар по лодка. Луис невъзмутимо въртеше руля, без да вдигне очи от компаса. ,
Но не така се държеше Джордж Лич, предишният юнга. На кораба, от бака до юта, нищо не би могло да ни учуди така, както неговото по-нататъшно поведение. Той именно се отправи към кърмата и без никаква заповед дотътра Джонсън на носа, дето се зае, доколкото умееше, да превързва раните му и да го свестява. Джонсън просто не можеше да бъде познат! И не само това. За няколко минути, които бяха изминали, откакто започнаха да го бият, лицето му бе така посиняло и подпухнало, че бе загубило своя човешки облик.
Но да се върнем към поведението на Лич. Когато довърших почистването на каютата, той беше направил каквото можеше за Джонсън. Излязох на палубата да подишам свеж въздух и да се поуспокоя. Вълка Ларсен пушеше пура и разглеждаше механическия лаг39, който обикновено висеше, спуснат зад кърмата, а сега, кой знае по каква причина, бе издърпан на борда. Изведнъж дочух гласа на Лич, треперещ и пресипнал от сдържана ярост. Обърнах се и видях, че Лич стои на палубата пред самия ют, вляво от кухнята. Лицето му бе бледо и изкривено от ярост, очите му святкаха, стиснатите юмруци се издигаха над главата му.
— Дано господ хвърли душата ти в ада, Вълк Ларсен! Само че и адът е предобро място за тебе! Страхливец си ти, убиец, свиня! — ругаеше го открито той.
Аз стоях като ударен от гръм. Очаквах, че Лич ще бъде убит на място. Но по това време Вълка Ларсен нямаше настроение да убива. Той тръгна бавно към края на юта и като се подпря о ъгъла на кормилната кабина, замислен и с любопитство почна да разглежда възбудения момък.
А момъкът ругаеше Вълка Ларсен така, както никой не бе го ругал дотогава. Изплашените матроси се струпаха на купчина, гледаха и слушаха. Ловците наизскачаха шумно и безредно от кубрика, но аз забелязах, че лекомислието изчезна от лицата им, когато се вслушаха във виковете на Лич. Дори и те се изплашиха — не от страшните думи на момчето, а от неговата необикновена дързост. Изглеждаше невероятно, че някой може да хвърли в лицето на Вълка Ларсен подобни оскърбления. Самият аз бях изпълнен с възхищение от постъпката на момъка и видях в нея блестящо доказателство за безсмъртието на духа, който се издига над плътта и над страха от смъртта. Тоя момък ми напомни за древните пророци, разобличаващи неправдите.